— Отлично. Ще получиш командването.
— И всичко това ще остане в тайна?
— Но кой ще бъде официален командир на твоите Четиридесет и петима?
— Младият Лоаняк.
— Отлично.
— Решавате ли, господарю?
— Да, но…
— Но?
— Каква ще е ролята на Лоаняк?
— Той ще бъде моят д’Епернон, господарю.
— И ще ти струва доста скъпо — промърмори си кралят.
— Простете, ваше величество?
— Казах, че съм съгласен.
— Господарю, отивам при ковчежника за четиридесет и петте кесии.
— Сега, толкова късно?
— За да могат моите момчета утре да ги намерят на табуретките си.
— Да, вярно. Върви, а аз ще се прибирам.
— Доволен ли сте, господарю?
— Да, доволен съм.
— Ще имате сигурна охрана.
— Да, ще ме охраняват хора, които спят толкова дълбоко, че не можеш ги събуди.
— Затова пък утре ще са бодри, господарю. Д’Епернон изпрати Анри, като си мислеше: „Дори и да не съм крал, охраната ми е като на крал и, по дяволите, тя не ми струва нищо!“
Глава 14
Вече казахме, че досега кралят никога не се бе разочаровал от приятелите си. Той знаеше техните недостатъци и достойнства и четеше в сърцата им не по-зле от небесния цар.
Той разбра веднага накъде бие д’Епернон. Но тъй като се беше приготвил да даде пари, без да получи нищо в замяна, а излезе, че за шестдесет хиляди екю получи четиридесет и петима телохранители, идеята на гасконеца му се стори истинска находка.
Освен това тя беше нещо ново. А за бедния крал на Франция подобна случка е нещо доста рядко, особено за такъв крал като Анри III. Та нали, след като свърши с визитите, среши кученцата, прехвърли броеницата си, вдиша и издиша необходимия брой пъти, той просто няма какво да прави.
Като отиваше към своите покои, където го чакаше дежурният служител, доста заинтересуван от тази необикновена нощна разходка, Анри обмисляше предимствата, свързани със създаването на отряда на Четиридесет и петимата.
„Сигурно тези хора са смели — размишляваше кралят — и предполагам, че ще ми бъдат предани. Някои имат предразполагащ външен вид, други изглеждат мрачни — слава Богу, има за всички вкусове. А това е великолепно — конвой от четиридесет и петима воини, готови всеки момент да извадят шпагите!“
Но въпреки тези успокояващи мисли скръбта отново завладя Анри. Тя вече се беше превърнала в негово обичайно състояние. Времената бяха сурови, хората наоколо — злонамерени, короните стояха твърде нестабилно на главите на монарсите, така че той пак усети непреодолимо желание да умре или да се отдаде на бурно веселие, само и само да се спаси от болестта, още тогава наричана от англичаните хипохондрия.
Той потърси с очи Жоайоз и като не го намери, попита служителя за него.
— Негова светлост още не се е върнал — отговори той.
— Добре. Извикайте камериерите и можете да си отивате.
Влизайки в спалнята, Анри хвърли бегъл поглед на изисканите и обмислени до най-малките подробности тоалетни принадлежности, на които толкова държеше преди, когато желаеше да бъде най-изисканият владетел в християнския свят, след като не успя да стане един от най-великите.
Но сега вече не се занимаваше с това тежко бреме, на което преди беззаветно отдаваше силите си. Анри приличаше на стара кокетка, сменила огледалото с молитвеник — предметите, които преди му бяха толкова скъпи, сега предизвикваха в него едва ли не отвращение.
Парфюмираните меки ръкавици, маските от най-фино платно, пропити с всевъзможни мазила, химикалите за навиване на косите, оцветяване на брадата и придаване блясък на очите — той отдавна се беше отказал от всичко това, пренебрегна го и тази вечер.
— В леглото — каза той с въздишка.
Двамата камериери разсъблякоха краля, обуха го с гащи от най-фина вълна и го сложиха внимателно под одеялото.
— Четецът на негово величество! — извика единият от тях, тъй като Анри заспиваше много трудно и изтерзан от безсъние, опитваше понякога да заспи като му четат.
— Не, не викайте никого — каза Анри, — четеца също. По-добре да почете молитви за моята душа. Ако се върне господин Жоайоз, доведете го.
— Но ако бъде много късно, господарю?
— Уви, той се връща винаги късно — каза Анри. — Но доведете го, когато и да се върне.
Слугите загасиха свещите, запалиха при камината лампа, в която горяха ароматни масла, даващи блед син пламък — това осветление му харесваше, откакто Анри беше овладян от погребални мисли — и излязоха на пръсти от тихите покои.
Анри III, смел пред лицето на истинските опасности, се поддаваше на суеверен страх, присъщ на децата и жените. Той се боеше от зли духове, плашеше се от призраци, но при това тези страхове го и развличаха. Защото, когато се страхуваше, не скучаеше. Той приличаше на затворника, който бил толкова изтерзан от еднообразието на дните, че когато му казали за предстоящия разпит с изтезания, отговорил: „Отлично! Най-после някакво разнообразие.“
Анри наблюдаваше отблясъците на маслената лампа, вперваше поглед в тъмните ъгли на стаята и се мъчеше да долови и най-слабия звук, по който да усети тайнствената поява на призрака. Но ето че очите му, изморени от всичко видяно, се затвориха и той задряма, приспан от самотата и тишината.
Анри никога не заспиваше за дълго. И насън и наяве той се намираше във възбудено състояние, подхранващо жизнените му сили. И сега му се счу някакъв шум в стаята, и той се събуди.
— Ти ли си, Жоайоз? — попита той.
Отговор не последва.
Светлината на лампата побледня. Тя хвърляше на тавана слаб светъл кръг, от който позлатата на орнаментите даваше зелен отблясък.
— Сам! Пак съм сам! — прошепна кралят. Правилно е казал пророкът — великите хора са обречени на скръб. А по-точно щеше да е, че те винаги скърбят.
И след кратка пауза той промърмори:
— Господи, дай ми сили, за да понеса самотата си. Колко ли самотен ще бъда след смъртта!…
— Е, по отношение на самотата след смъртта, какво да ти кажа? — отговори нечий рязък глас, прозвучал на няколко крачки от леглото. — Ами червеите?
Смаян, кралят се надигна в ложето си и огледа тревожно стаята.
— Познавам този глас — прошепна той.
— И слава Богу! — отговори гласът.
Хладна пот изби по челото на краля.
— Това като че ли е Шико…
— Горещо, Анри, горещо! — отговори гласът.
Анри приседна на леглото и недалече от камината, в същото кресло, което преди час сочеше на
