философски спокойно на нещата.
Започна внимателно да следи собственото си поведение — това бе всичко.
Отначало посещаваше абатството на всеки два дни, после веднъж седмично, веднъж на две седмици и накрая, веднъж в месеца.
Горанфло бе до такава степен заангажиран със собствената си персона, че дори не забеляза това.
Шико се усмихваше вътрешно на неблагодарността на Горанфло и по обичая си се почесваше по носа и брадичката.
„Водата и времето — мислеше той — са двете най-могъщи сили: едната разяжда камъка, другата — самолюбието. Ще почакаме.“
И той започна да чака.
А докато чакаше, станаха разказаните от нас събития, в които той можа да види предстоящите големи политически бури.
Анри III, когото Шико в ролята си на покойник продължаваше да обича, бе изложен според него на нови опасности. Шико реши да се яви пред краля във вид на призрак и да го предпази от бъдещите беди…
Сега вече, когато всичко, което в нашия разказ можеше да се стори необяснимо, намери своето обяснение, ние, ако читателят не възразява, ще се присъединим към Шико, който излезе от Лувъра, и ще го придружим до неговата къща на пресечката Бюси.
Глава 17
От Лувъра до пресечката Бюси не беше далеч. Шико се спусна по хълма и седна в очакващата го лодчица, в която той бе и за кормчия, и за гребец. „Колко странно… — мислеше си той, докато гребеше и гледаше прозореца на кралската спалня, който, въпреки късния час, още светеше. — Колко странно, толкова години изминаха, а Анри не се е изменил: по лицето му и в сърцето са се появили няколко нови бръчки — и толкова… Все този ум — неустойчив и благороден, своенравен и поетичен; все същата себелюбива душа, която вечно претендира за повече, отколкото може да й се даде. И въпреки всичко — нещастен, страдащ крал, най-тъжният човек в своето кралство. Наистина никой по-добре от мен не е вникнал в това странно смесване на развратеност и разкаяние, на безбожие и суеверие, както и никой по-добре от мен не е изследвал Лувъра с неговите коридори, по които са минали толкова много кралски любимци по пътя към гроба, изгнанието или забравата, и никой, освен мен, не умее да играе с тази корона без всякаква опасност за себе си.“
Шико въздъхна по-скоро философски, отколкото тъжно, и натисна по-силно веслата.
„Между другото, кралят дори не спомена за пари за из път — помисли той, — такова доверие ми прави чест, защото доказва, че ме смята за приятел както и преди.“
И Шико се засмя с обичайната си тиха усмивка. След това за последен път натисна веслата и лодката се вряза в пясъчния бряг.
Той върза лодката по един особен начин, което в ония патриархални (в сравнение с нашите) времена й осигуряваше непокътнатост, и тръгна към дома си, разположен на два мускетни изстрела разстояние от реката.
Когато зави към улицата на Августинците, той чу крайно изненадан звуци от инструменти и гласове на певци.
„Сватба ли има, или какво? — помисли той. — Дявол да го вземе! Разполагам с някакви си пет часа за сън, а сега цяла нощ няма да мога да мигна!“
Когато скъси още повече разстоянието, той видя отблясъците на пламъци в прозорците на къщите по неговата улица: горяха факлите в ръцете на пажове и лакей, докато двадесет и четирима музиканти под дирижирането на екзалтирано жестикулиращ италианец свиреха яростно на виоли, псалтериуми, цитри, триструнни цигулки, тръби и барабани.
Цялата тази армия от нарушители на тишината се бе разположила пред дома, в който Шико не без изненада позна собственото си жилище.
Около минута той гледа в недоумение строилите се музиканти и слуша целия този грохот.
След това, като се плесна по бедрата, Шико извика:
— Тук явно е станала някаква грешка! Не може да бъде, целият този шум да е вдигнат заради мен.
Когато се приближи още повече и се смеси с любопитните зяпачи, той се огледа внимателно и се убеди, че никой от музикантите и факлоносците няма предвид къщите отсреща или съседните на неговата.
„Да не би пък в мен да се е влюбила някоя принцеса?“ — запита се Шико.
Предположението му обаче, колкото и да го ласкаеше, изглежда, не му се стори убедително.
Той погледна и отсрещната къща. В прозорците на третия етаж, които нямаха капаци, се отразяваха от време на време отблясъците на пламъците, но оттам не надничаше нито едно човешко лице.
— Ама и здраво хъркат там, дявол да ги вземе! — промърмори Шико. — От такава вакханалия ще се надигне дори и мъртвец!
Впрочем, оркестърът продължаваше да свири своите „симфонии“, сякаш ги изпълняваше пред крале и императори.
— Извинете ме, приятелю — обърна се най-сетне Шико към един от факлоносците, — бихте ли ме осведомили за кого е предназначена тази музика?
— Ей за оня там буржоа — отвърна слугата и посочи дома на Робер Брике.
„За мен — помисли отново Шико, — наистина за мен.“
Той се провря през тълпата, за да прочете разгадката по герба, изобразен върху ръкавите и гърдите на пажовете. Всички те обаче бяха облечени с някакви сиви халати.
— Чии сте вие, драги мой? — попита Шико един свирач на тамбура.
— На буржоата, който живее тук — отвърна той и посочи с пръчицата си жилището на Робер Брике.
„Охо — каза си Шико, — те свирят не само за мен, но дори ми принадлежат. Работата става все по- дебела.“
Шико изобрази върху лицето си най-сложната си гримаса и взе да разбутва пажовете, лакеите и музикантите, за да се добере до вратата на дома си, което му се удаде не без усилия. Добре различаван при ярката светлина на факлите, той извади от джоба ключ, отвори вратата, влезе, затвори след себе си и заключи.
След това изнесе на балкона стол с кожена тапицерия, настани се удобно на него и си даде вид, че не забелязва смеха, посрещнал неговата поява.
— Господа, не сте ли сбъркали адреса, наистина ли вашите трели, каденци и рулади са предназначени за мен? — попита той.
— Вие ли сте метр Робер Брике? — обърна се към него диригентът на оркестъра.
— Аз, със собствената си персона.
— В такъв случай ние сме на ваше разположение, господине — отвърна италианецът и вдигна палката си, което доведе до нов ураган от звуци.
„Съвсем нищо не разбирам“ — помисли Шико, докато разглеждаше изпитателно тълпата и съседните къщи. Техните обитатели стояха на прозорците, на прага или се бяха изсипали на улицата.
Прозорците и вратите на „Мечът на гордия рицар“ бяха заети от метр Фурнишон, неговата жена и домочадията на Четиридесет и петимата.
И само къщата отсреща бе в мрак и безмълвие като гроб.
Шико все още търсеше решението на тази тайнствена загадка, когато изведнъж му се стори, че под навеса на къщата си вижда човек, загърнат с тъмен плащ, с черна шапка с червено перо, с дълга шпага отстрани; този човек не допускаше, че някой го забелязва и не откъсваше поглед от дома насреща.
От време на време диригентът напускаше поста си, отиваше до този човек и тихичко разговаряше с него.
Шико веднага се досети, че тук трябва да търси разгадката на събитието и че под тази черна шапка е
