скрито лицето на знатен човек.
Внезапно на ъгъла на улицата се появи конник, съпровождан от двама конни слуги, които се заеха енергично да разпръсват с камшични удари любопитните, наобиколили оркестъра.
— Господин дьо Жоайоз! — прошепна Шико, разпознал в конника главния адмирал на Франция, който по заповед на краля бе принуден да нахлузи ботуши с шпори.
Любопитните се разбягаха, оркестърът замлъкна. Конникът се приближи до благородника, който се криеше под навеса.
— Какво ново, Анри? — попита той.
— Нищо ново, братко, нищо.
— Тя не се ли появи?
— Нито тя, нито който и да било от този дом.
— А беше замислено доста хитро — каза уязвеният Жоайоз. — Тя можеше, без ни най-малко да се компрометира, да постъпи като всички тези хора и да послуша музиката, предназначена за съседа й.
Анри поклати глава.
— Веднага се вижда, че не я познаваш, братко.
— Познавам я, отлично я познавам. Тоест изобщо познавам жените и тъй като тя влиза в тяхното число, няма защо да се отчайваме. Необходимо е само този буржоа да слуша всяка вечер серенада.
— Тогава тя ще се премести да живее на друго място!
— Защо, ако ти през цялото време оставаш в сянка? А дали буржоата е казал нещо по повод на оказаната му любезност?
— Той се обърна с въпроси към оркестъра. Ето на, чуваш ли, братко, той отново започна да говори.
И наистина, решил на всяка цена да разбере всичко, Брике отново се обърна към диригента:
— Ей вие там горе, млъкнете! — викна му раздразнен Анри. — Правят ви, дявол да го вземе, серенада — какво има повече да говорите, седете си спокойно.
— Все пак бих искал да знам за кого е предназначена тази серенада? — отвърна Шико с израз на най- голямо любопитство.
— За вашата дъщеря, глупако.
— Извинете, господине, но нямам дъщеря.
— Значи за жена ви.
— Е, слава Богу, не съм и женен.
— Тогава лично за вас, и ако вие не се приберете вътре…
И Жоайоз подкара коня си право към балкона на Шико, за да премине от думи към дела.
— Остави на мира бедния човек, братко — спря го дьо Бушаж. — Напълно естествено е всичко това да му се стори странно.
— Какво има да се чуди толкова, да го вземат мътните! Остава само да стане свада, че да привлечем вниманието на някого от отсрещния дом. Хайде тогава да напердашим буржоата, да подпалим жилището му, така или иначе да действаме!
— Много те моля, братко — произнесе Анри, — не трябва да привличаме вниманието на тази жена. Ние сме победени и трябва да се покорим.
Брике не изтърва нито една дума от този разговор, който озари като ярка светлина смътните му още догадки. Добре запознат с нрава на този, който му се беше ядосал, той мислено се подготви за отбрана.
Но Жоайоз се отказа от намерението си. Той освободи пажовете, слугите, музикантите и маестрото.
След това дръпна брат си настрани и му каза:
— Просто съм в отчаяние. Всички са против нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямам време, за да ти помогна.
— Виждам, облечен си като за път, отначало не забелязах.
— Тази нощ заминавам за Антверпен по заповед на краля.
— Боже мой!
— Тръгни с мен, моля те!
— Заповядваш ли ми, братко? — попита го Анри и пребледня.
— Не, само те моля, дьо Бушаж.
— Благодаря ти, братко.
Жоайоз присви рамене.
— Присвивай колкото си искаш рамене, Жоайоз, но разбери: ако ми отнемат възможността да прекарвам нощта на тази улица, ако не гледам повече този прозорец…
— Какво тогава?
— Бих умрял.
— Безумец!
— Разбери ме, братко: там е сърцето ми — каза Анри и посочи дома, — там е животът ми. Как можеш да искаш от мен да живея, когато изтръгваш сърцето ми от гърдите!
Херцогът взе да хапе тънкия си мустак. Бе скръстил ръце на гърдите с гняв, примесен с жалост. След като помисли малко, каза:
— А ако баща ни те помоли да приемеш Мирон — той не е просто лекар, той е мислител…
— Ще кажа на баща си, че не съм болен, че съм наред с главата, че Мирон не ще ме излекува от любовта.
— Остава да приема твоята гледна точка. Но защо всъщност съм взел да се тревожа? Тази дама е всичко на всичко жена, ти си настойчив. Когато се върна, вече ще си тананикаш много по-радостен и весел, откогато и да било!
— Да, да, мили братко — отвърна младежът и му стисна ръката. — Ще се излекувам, бъди щастлив и весел. Благодаря ти за дружбата, благодаря! Тя е най-ценното нещо, което имам.
Въпреки привидното си лекомислие, Жоайоз бе дълбоко трогнат.
— Да тръгваме — каза той.
Факлите угаснаха, музикантите нагърбиха инструментите си, пажовете поеха по пътя.
— Върви, върви, тръгвам след теб — каза дьо Бушаж: не можеше така лесно да се раздели с тази улица.
— Разбирам — каза Жоайоз, — последно сбогом на прозореца. В такъв случай прости се и с мен, Анри!
Той се наведе от седлото, за да целуне брат си, а Анри го прегърна през врата.
— Не — възрази той, — ще те изпратя до градските порти.
Ан отиде при музикантите и слугите, които бяха спрели на стотина крачки от тях.
— Повече нямаме нужда от вас — каза им той. — Очаквайте нови нареждания.
Гълчавата на музикантите и смехът на пажовете заглъхнаха в далечината. Заглъхнаха и последните жални звуци, изтръгвани от лютните и виолите от ръце, неволно докосващи струните им.
Анри хвърли последен поглед към дома и бавно, непрекъснато обръщайки се назад, последва брат си, който яздеше отпред, придружен от двама слуги.
Като видя, че двамата млади хора и музикантите си отидоха, Робер Брике реши, че ако тази сцена има развръзка, тя скоро трябва да настъпи.
Ето защо той шумно напусна балкона и затвори прозореца.
На улицата оставаха още неколцина любопитни. Но след десетина минути се разотидоха и те.
През това време Робер Брике успя да се качи на покрива на своето жилище, обграден по фламандски образец със зъбчата ограда и като се скри зад един от тези зъбци, впери поглед в прозореца на отсрещния дом.
Щом се прекрати шумът, щом затихнаха инструментите, гласовете и стъпките и всичко си тръгна по- старому, един от горните прозорци на този странен дом се отвори и нечия глава предпазливо надникна навън.
— Няма никого — прошепна мъжки глас — опасността мина. Предполагам, че е била някаква
