— Помня, помня. Но вкъщи съм оставил пари.
— Напразно вършите това, господине. Вземете ги със себе си.
— В никакъв случай. Човек губи сигурност и решителност, когато се опитва по пътя да спаси не само живота, но и кесията си. Затова оставям парите си. Вярно, те са скрити толкова добре, че може да се опасявам за тях само в случай на пожар. Ако това стане, моля ви, съседе, да проследите, когато пламне дебелата греда: вижте я там, отдясно, краят й стърчи навън под формата на драконова глава. Проследете, моля ви, и се поровете в пепелта.
— Наистина, господине — с явно неудоволствие отвърна непознатият, — вашата молба е доста неудобна. Подобни признания са допустими пред близък приятел, а не пред непознат, когото няма откъде да познавате.
При тези думи той втренчено се вглеждаше в лицето на Шико, разтегнало се в сладникаво любезна усмивка.
— Две мнения няма — отвърна Шико, — наистина не ви познавам, но се доверявам на впечатлението, което ми направихте: имате лице на честен човек.
— Разбирате ли обаче, господине, с каква отговорност ме нагърбвате? Напълно възможно е музиката, с която снощи ни угощаваха, да омръзне и на моята госпожа и ние също да заминем.
— Е, в такъв случай — отвърна Шико — не мога да имам никакви претенции към вас, съседе.
— Благодаря за доверието, проявено от ваша страна към един неизвестен ви бедняк — поклони му се слугата. — Ще се постарая да го оправдая.
И като се сбогува с Шико, той се прибра у дома. От своя страна Шико любезно се поклони. Когато вратата след непознатия се затвори, той прошепна:
— Бедният млад човек! Ето кой е заприличал на истински призрак. А го помня такъв весел, жизнерадостен и красив!
Глава 19
Абатството, което кралят бе подарил на Горанфло като награда за вярна служба, бе разположено оттатък Сент-Антоанските порти на разстояние от някакви си два мускетни изстрела.
В ония времена частта от града, граничеща със Сент-Антоанските порти, усилено се посещаваше от знатното общество, защото кралят често ходеше във Венсенския замък, тогава наричан още Венсенската гора. Придворните вечно сновяха по този път и той до известна степен беше това, което днес е Шан-з- Елизе.
Читателят ще се съгласи, че абатството, гордо издигащо се надясно от Венсенския път, бе отлично разположено.
То се състоеше от четириъгълно огромно здание, чийто вътрешен двор бе засаден с дървета покрая, от зеленчукови градини и паркове, от жилищни домове и многобройни служебни постройки, придаващи на манастира вид на малко селище.
Двеста монаси от ордена „Свети Яков“ живееха в килиите, разположени в дъното на двора.
Подобно на град, вечно заплашван от обсада, абатството си осигуряваше всичко необходимо от близките имения.
По тучните пасища на манастира пасеше стадо, наброяващо неизменно петдесет вола и деветдесет и девет овена: дали по традиция, дали по писания канон, монашеските ордени не можеха да имат собственост, която да надхвърля числото сто.
В специална постройка — цял дворец, се помещаваха деветдесет и девет свини, за които с любов, поточно със самолюбиво усърдие, се грижеше един колбасар, избран лично от дон Модест.
За магерниците и избата пък да не говорим.
Овощната градина на абатството даваше несравними праскови, кайсии и грозде; от тези плодове освен това се приготвяха отлични консерви и сухо сладко.
Що се отнася до винарската изба, Горанфло я бе напълнил лично, бе опустошил за целта всички изби на Бургон. Нали сам той бе истински познавач, а познавачите твърдят, че единственото истинско вино било бургундското.
В това абатство, истински рай за готованците и чревоугодниците, в разкошните покои на втория етаж с балкон, с изглед към главния път виждаме Горанфло, изпълнен с достойнство и надменност, каквито навикът към благоденствие придава дори на най-посредствените физиономии.
Със своето белоснежно расо и с черната наметка върху мощните си рамене той не е толкова подвижен, както със сивото си расо на обикновен монах, но затова пък е по-величествен.
Широката му длан, напомняща овнешка плешка, почива върху някакъв том in quarto24 и напълно го скрива; двата му дебели крака са разположени върху грейка, а ръцете му са недостатъчно дълги, за да се съберат върху корема.
Сутрин. Току-що е ударило седем и половина. Игуменът е станал последен, възползувал се от правилото, според което началникът може да спи един час повече от другите монаси. Но той продължава да дреме в дълбокия покой на мекото като пух кресло.
Обстановката на стаята, където почива достойният абат, напомня по-скоро жилище на богато светско, отколкото на духовно лице.
Маса с извити крачета, застлана с богата покривка, прекрасни картини с религиозни сюжети, скъпоценни съдини за богослужение и за трапезата, пищни завеси от венециански брокат, по-великолепни и от най-скъпите нови тъкани — ето някои черти от този разкош, притежател на който бе станал Модест Горанфло по милостта на Бога, краля и най-вече на Шико.
И така, игуменът дремеше в креслото и слънчевият лъч, проникващ както обикновено в спалнята, посребряваше алените и седефените багри върху лицето на спящия.
Вратата тихо се отвори и в стаята влязоха двама монаси.
Първият беше тридесет-тридесет и петгодишен, нервен, слаб, блед и с гордо вдигната глава. Орловите му очи мятаха заповеднически погледи, а когато свеждаше клепачи, под тях се очертаваха тъмни кръгове.
Този монах се наричаше брат Бороме и от три седмици вече бе ковчежник на манастира.
Вторият монах бе младеж на седемнадесет-осемнадесет години, с живи черни очи, смел израз на лицето и остра брадичка. Не беше висок на ръст, но с добро телосложение.
— Игуменът още спи, братко Бороме — каза по-младият монах. — Да го събудим ли?
— В никакъв случай, братко Жак — отвърна ковчежникът.
— Жалко, че нашият игумен толкова обича да си поспива — продължи младият монах, — бихме могли още тази сутрин да изпробваме оръжието. Обърнали ли сте внимание какви прекрасни ризници и аркебузи има там?
— По-тихо, братко! Могат да ви чуят.
— Ама че късмет! — не спираше монахчето и тупна с крак. — Днес времето е чудесно, колко хубаво можехме да проведем едно учение, братко ковчежник!
— Трябва да почакаме, дете мое — произнесе брат Бороме с престорено смирение, на което противоречеше огънят, пламнал в очите му.
— Но заповядайте поне да се раздаде оръжието! — все така разгорещено възрази Жак.
— Аз? Да заповядам?…
— Ами да, вие.
— Аз не се разпореждам тук — продължи Бороме с покрусен вид. — Ей го стопанина!
— В креслото… спи… когато всички вече отдавна са станали — каза Жак и в думите му звучеше раздразнение, а умният му, проницателен поглед проникваше сякаш в самото сърце на брат Бороме.
— Трябва да уважаваме сана и спокойствието му — произнесе Бороме, който пристъпи до средата на стаята, но направи някакво неловко движение и събори една малка пейка.
Килимът заглуши шума, но дон Модест все пак трепна и се събуди.
