— Кой е тук? — викна той с треперещ глас, като на заспал на поста си и внезапно разбуден часовой.
— Сеньор абат — каза брат Бороме, — простете ни, ако сме нарушили вашите благочестиви размишления, но дойдох за разпорежданията ви.
— А, добро утро, брат Бороме — кимна му леко с глава Горанфло. Няколко секунди той мълча, явно напрягайки паметта си, после замига с очи и попита: — За какви разпореждания?
— Относно оръжието и доспехите.
— Оръжие? Доспехи? — попита учудено Горанфло.
— Естествено. Ваша милост ни заповядахте да набавим оръжие и доспехи.
— Аз ли? — повтори изуменият до крайност дон Модест. — Аз ли съм заповядал?… А кога е станало това?
— Преди една седмица.
— А… Но за какво ни е притрябвало това оръжие?
— Вие казахте, сеньор абат — повтарям собствените ви думи, — казахте: „Братко Бороме, няма да е зле да си набавим оръжие и да го раздадем на цялото монашеско братство: гимнастическите упражнения развиват телесните сили, както благочестивите стремежи укрепват силите на духа.“
— Аз ли съм казал това?… — попита Горанфло.
— Да, преподобни отче. Аз, недостойният, но послушен монах, побързах да изпълня вашата заръка и да набавя оръжието.
— Странна работа — промърмори Горанфло, — нищо не помня.
— Вие дори добавихте, ваше преподобие, латинската сентенция: „Militat spiritu, militat gladio.“25.
— Какво? — възкликна дон Модест и опули изумено очи. — Сентенция ли?
— Имам добра памет, дълбокоуважаеми отче — отвърна Бороме и сведе скромно поглед надолу.
— Ако съм казал това — продължи Горанфло, — значи съм имал тези основания, братко Бороме. И наистина винаги съм се придържал към мнението, че трябва да развиваме тялото си. Още като обикновен монах се борех и със словото, и с меча. „Militat spiritu, militat gladio.“ Отлично, братко Бороме. Ясно е, че сам Господ ме е озарил с тази идея.
— Така че ще изпълня заповедта ви докрай, преподобни отче — каза Бороме и се оттегли заедно с брат Жак, който радостно го дърпаше за расото.
— Вървете — величествено произнесе Горанфло.
— Ах, съвсем забравих… — върна се брат Бороме.
— Какво още?
— В приемната чака да го приемете един от приятелите на ваша светлост; иска да поговори с вас.
— Кой е той?
— Метр Робер Брике.
— Метр Робер Брике — забеляза Горанфло — не ми е приятел, братко Бороме, а просто познат.
— Няма ли да го приемете, ваше преподобие?
— Ще го приема — разсеяно произнесе Горанфло. — Този човек ме развлича.
Брат Бороме още веднъж се поклони и излезе. Пет минути по-късно вратата отново се отвори и се появи Шико.
Глава 20
Дон Модест продължаваше да седи в същата блажено отпусната поза.
Шико прекоси цялата стая, за да стигне до дон Модест, който едва благоволи да кимне леко с глава.
Шико очевидно ни най-малко не остана изненадан от безразличието на абата.
— Здравейте, господин игумен — каза той.
— А, вие ли сте? — отзова се Горанфло. — Изглежда сте възкръснали?
— А за умрял ли ме смятахте, господин абат?
— Ами че толкова време не се вестявахте.
— Бях възпрепятствуван.
— А!
Шико знаеше, че Горанфло не е многословен, докато не го загреят две-три бутилки от старото бургундско. Тъй като беше още твърде рано и Горанфло вероятно още не бе хапнал, Шико придърпа дълбокото кресло до огнището и мълчаливо се разположи в него, като качи краката си върху каминната решетка и се облегна върху мекото облегало.
— Ще закусите ли с мен, господин Брике? — попита го дон Модест.
— Може би, сеньор абат.
— Прощавайте, господин Брике, ако не ви отделя толкова време, колкото бихте желали.
— Човек, който стои, подобно на вас, над мнозина, може да постъпва, както намери за добре, господин абат — усмихна се широко Шико, както само той умееше.
Дон Модест погледна Шико с присвити очи. Присмиваше ли му се Шико, или говореше сериозно, бе невъзможно да се разбере. Шико стана.
— Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.
— Каня се да си тръгвам.
— Но нали казахте, че ще закусите с мен?
— Не съм казвал такова нещо.
— Извинете ме, но аз ви поканих.
— А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.
— Сърдите ли се?
Шико се разсмя.
— Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.
Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.
— Прощавайте, господин игумене.
— О, не си отивайте!
— Не мога да отлагам пътуването си.
— Заминавате ли за някъде?
— Дадено ми е поръчение.
— От кого?
— От краля.
На Горанфло главата му се запали.
— Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?
— Естествено.
— А той как ви посрещна?
— Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.
— Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…
— Прощавайте… — повтори Шико.
Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.
— Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…
— Виж ти!
— Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е
