движение на някакъв рейтар28 или ландскнехт29. Докато той наместваше каската си, Шико не откъсваше погледа — си от него. Нещо повече, той дори отиде до ковчежника и прокара ръка по металната повърхност на шлема му.
— Бива си го шлемчето ви, брат Бороме — каза той. — Откъде се снабдихте с такава каска, скъпи игумене?
Горанфло не можеше да говори, защото през това време му навличаха лъскава ризница: по размери тя напълно би подхождала за Фарнезкия Херкулес30, ала на тлъстите телеса на достойния игумен бе твърде тясно в нея.
— Не я закопчавайте! — крещеше Горанфло. — По дяволите, аз се задъхвам, съвсем ще загубя гласа си! Стига толкова! Достатъчно!
— Вие, струва ми се, питахте преподобния отец игумен — каза Бороме, — къде е намерил моята каска?
— Попитах достопочтения абат, а не вас — отвърна Шико, — защото предполагам, че във вашия манастир, както и във всички подобни обители, всичко се върши само по нареждане на игумена.
— Естествено — обади се Горанфло, — всичко тук зависи от моята воля. Какво ви интересува, мили ми господин Брике?
— Питам брат Бороме, дали не знае откъде му е попаднала тази каска?
— Тя беше в партидата оръжие, закупена от преподобния отец игумен за манастира.
— От мен ли? — учуди се Горанфло.
— Ваша милост, естествено, ще си спомни, че нареди да набавим каски и ризници. Заповедта ви беше изпълнена.
— Вярно, вярно — потвърди Горанфло.
„Ама че дяволщина! — чудеше се Шико. — Моята каска, изглежда, е твърде привързана към своя собственик: аз собственоръчно я отнесох в двореца на дьо Гиз, а тя, като някакво заблудило се кученце, успява да ме намери и в манастира «Свети Яков»!“
В този момент, следвайки жеста на брат Бороме, монасите се строиха и настъпи тишина.
Шико седна на скамейката, за да наблюдава по-удобно учението.
Горанфло продължаваше да стои, здраво закрепил краката си върху земята.
— Мирно! — прошепна брат Бороме.
Дон Модест измъкна огромната си шпага от ножницата, размаха я и изрева с мощен басов глас:
— Мирно!
— Ваше преподобие ще се умори с тези команди — забеляза тогава деликатно брат Бороме. — Тази сутрин ваше преподобие не се чувствувахте добре. Ако благоволите да се погрижите за скъпоценното си здраве, аз ще мога да проведа вместо вас учението.
— Дадено, така да бъде — отвърна дон Модест. — Наистина нещо не съм съвсем добре — задъхвам се. Поемете командването.
Бороме се поклони и застана пред строя.
— Какъв усърден слуга! — каза Шико. — Този младеж е просто бисер. Сигурен съм, че непрекъснато те отменя.
— О, да. Той ми е покорен като роб. Непрекъснато го упреквам за прекалената му любезност… Но смирението съвсем не значи раболепие — наставнически добави Горанфло.
— Така че ти, откровено казано, няма какво да правиш и можеш да почиваш със сън на праведник: за теб бодърствува брат Бороме.
— Така е, Господи Боже мой!…
— Това точно ми бе необходимо да си изясня — забеляза Шико и прехвърли цялото си внимание върху брат Бороме.
Зрелището беше забележително. Манастирският ковчежник се изпъчи в доспехите си подобно на боен кон, изправен на задните си крака. Очите му мятаха мълнии, силната му ръка правеше такива изкусни хватки с шпагата, сякаш някакъв майстор във фехтовката демонстрираше умението си пред взвод войници.
Всеки път, когато Бороме показваше някакво упражнение, Горанфло повтаряше жестовете му и добавяше при това:
— Бороме е прав. Прехвърлете оръжието в другата ръка, дръжте по-здраво пиката, за да бъде острието й на равнището на очите… Стегнете редиците, в името на свети Георги! По-твърда крачката! Равнението наляво е също както равнението надясно, с тази само разлика, че всичко се прави обратно.
— Честна дума — каза Шико, — бива те да обучаваш!
— Да, да — отвърна Горанфло, който поглади със задоволство тройната си гуша, — аз съм доста вещ в тези упражнения.
— В лицето на Бороме имаш много способен ученик.
— Той отлично схваща моите указания. Изключително умен младеж.
Монасите се упражняваха във военно бягане — маньовър, твърде разпространен по онова време, — биеха се с шпаги и пики и преминаха накрая към огневи бой.
Тук игуменът каза на Шико:
— Сега ще видиш моя малък Жак.
— А кой е той?
— Славен момък, когото исках да взема за лични услуги. Той е спокоен на вид, но има силна ръка и е пъргав като живак.
— Виж ти! А къде е този прелестен момък?
— Потърпи, потърпи, ще ти го покажа. Погледни ей там, виждаш ли този, който се готви да стреля с мускета?
— А добре ли стреля?
— Така, че от сто крачки улучва монета.
— Този момък ще служи изкусно на месата! Но, струва ми се, че сега е моят ред да кажа: почакай, почакай!…
— Какво ще рече това? Да не би да познаваш младия Жак?
— Аз ли? Ни най-малко.
— Но отначало ти се стори, че го познаваш отнякъде?
— Да, така ми се стори, но се заблудих — това не е той.
Тук трябва да признаем, че този път думите на Шико не отговаряха напълно на истината. Той имаше удивителна памет за физиономии: стигаше му да види веднъж някого, за да не го забрави никога.
Дребният на ръст Жак зареждаше тежкия мускет, дълъг колкото самия него; след това той гордо зае позиция на сто крачки от мишената и като отмести десния си крак встрани, се прицели с чисто военна прецизност.
Раздаде се изстрел и куршумът попадна средата на мишената под възторжените ръкопляскания на монасите.
— Ей, Богу, отлично! — каза Шико. — А и момъкът е направо красавец.
— Благодаря, господине — отзова се Жак и на бледите му страни се появи руменина от радост.
— Ловко боравиш с оръжието, момче — продължи Шико.
— Старая се, господине — отвърна Жак.
След тези думи младият монах постави оръжието настрани, взе пиката и направи мулине31, което Шико намери за безупречно.
Шико взе отново да го отрупва с похвали.
— Ала най-добре владее шпагата — каза дон Модест. — Познавачите му дават много висока оценка. И наистина този момък има железни крака, а китките на ръцете му са като от стомана. Той се упражнява от сутрин до вечер.
— Бих го погледал с удоволствие — забеляза Шико.
— Работата е там — каза ковчежникът, — че освен мен тук никой не може да се състезава с него. Вас бива ли ви?
— Аз съм всичко на всичко жалък гражданин — отвърна Шико и поклати глава. — Навремето въртях рапирата не по-зле от всеки друг. Но краката ми вече треперят, не чувствувам увереност в ръката си, пък и
