непоклатим като скала, дори не помръдна от място.
Брат Бороме хапеше до кръв пръстите си.
— Вие скрихте от нас, господине, че сте гений във фехтовалното изкуство — каза той.
— Какво приказвате! — изненадано възкликна Горанфло, макар че от напълно обясними приятелски чувства споделяше тържеството на Шико. — Ами че Брике никога не е практикувал!
— Аз съм само един жалък буржоа — каза Шико, — а не гений във фехтовалното изкуство! Вие ми се подигравате, господин ковчежник!
— Но, господине — възрази брат Бороме, — за да владее шпагата като вас, човек трябва, навярно, да борави безкрай с нея.
— Повярвайте, господине — добродушно отвърна Шико, — понякога ми се е налагало да вадя шпагата си, но никога не съм забравял едно обстоятелство.
— Какво е то?
— Че за човек с извадена шпага в ръка горделивостта е лош съветник, а гневът — лош помощник… Сега ме чуйте, братле Жак — добави той. — Китката на ръката ви е отлична, но с краката и главата нещата не ги бива. Достатъчно сте подвижен, но трябва и да се разсъждава. Във фехтовалното изкуство са от значение три неща: главата най-вече, а след това ръцете и краката. Главата помага да се защитиш, а ръцете и краката ти дават възможност да победиш. За да побеждаваш винаги трябва да владееш и главата, и ръката, и краката.
— О, господине — каза Жак, — по-сражавайте се с брат Бороме: това ще бъде удивително зрелище.
Шико искаше да отхвърли това предложение с пренебрежение, но изведнъж му мина през главата мисълта, че горделивият ковчежник ще използува това, за да извлече полза от отказа му.
— На драго сърце — каза той. — Ако брат Бороме е съгласен, аз съм на негово разположение.
— Не, господине — отвърна ковчежникът, — аз ще претърпя поражение. По-добре ще бъде отсега да си го призная.
— Колко е скромен, колко е мил! — забеляза Горанфло.
— Грешиш — прошепна му на ухото безпощадният Шико, — той е вън от кожата си, защото самолюбието му е уязвено. На негово място аз бих молил на колене за такъв урок, какъвто получи сега Жак.
След тези думи Шико се прегърби както обикновено, разкриви крака, смръщи лице и отново седна на скамейката.
Жак отиде при него — възхищението бе надделяло у младежа над срама от поражението.
— Ще се съгласите ли да ми давате уроци, господин Робер? — попита той. — Синьор игуменът няма да има нищо против… Нали, ваше преподобие?
— Да, дете мое — отзова се Горанфло. — С удоволствие.
— Не бих желал да заемам мястото, което по право се полага на вашия учител — каза Шико и се поклони на Бороме.
— Аз не съм единственият учител на Жак — каза ковчежникът, — тук не само аз го обучавам на фехтовка. Не само аз имам тази чест, така че и не само аз отговарям за поражението му.
— А кой е другият му преподавател? — побърза да попита Шико; той забеляза, че Бороме почервеня, след като разбра, че се е изтървал излишно.
— Е, не, никой — измърмори той, — никой.
— Как така? — възрази Шико. — Прекрасно чух какво благоволихте да кажете… Кой е другият ви учител, Жак?
— Ах, да — намеси се и Горанфло, — как се казва онзи дебеланко, дето ми го представихте, Бороме? Понякога той ви навестява, такъв един симпатичен, а и майстор на чашката.
— Не си спомням името му — отвърна Бороме.
Добродушният брат Еузеб, с дълъг готварски нож зад пояса, излезе глупаво напред.
— А аз знам как се казва — каза той.
Бороме започна да му дава знаци, но той нищо не забеляза.
— Това е метр Бюси Льоклер — продължи Еузеб. — Той преподаваше фехтовка в Брюксел.
— Я виж ти! — забеляза Шико. — Метр Бюси Льоклер! Честна дума, това е една отлична шпага!
Шико произнесе тези думи с цялото благодушие, на което беше способен, но въпреки това забеляза яростния поглед, който Бороме хвърли към злощастния Еузеб.
— Гледай ти, а аз дори не знаех, че се казва Бюси Льоклер, забравили са да ми съобщят това — каза Горанфло.
— Не мислех, че името му може да има за вас някакво значение, ваша милост — оправда се Бороме.
— И наистина — потвърди Шико — не е ли все едно този или онзи учител ще бъде, стига да е добър фехтовач.
— И наистина не е ли все едно? — подхвана думите му Горанфло. — Стига да е добър фехтовач.
С тези думи той тръгна към стълбите, които отвеждаха в неговите покои. Монасите проследиха с възхищение своя игумен.
Учението бе завършило.
В подножието на стълбите Жак, за крайно неудоволствие на Бороме, поднови молбата си.
Но Шико отвърна:
— За преподавател не ме бива, приятелю, сам се научих, като размишлявах и се упражнявах. Правете като мен — ясният ум извлича полза от всичко.
Бороме даде команда и монасите влязоха под строй в зданието на манастира.
Опрян върху ръката на Шико, Горанфло величествено се изкачи нагоре по стълбите.
— Надявам се — горделиво произнесе той — да кажат за този дом, че тук вярно служат на краля.
— Не ще и дума — каза Шико, — когато и да дойда тук, достопочтени игумене, винаги ме изненадвате с нещо ново!
— И всичко това за някакъв си месец, дори за по-малко.
— Да, вие постигнахте повече, отколкото можеше да се очаква, скъпи приятелю, и когато се върна, изпълнил мисията си…
— Да, приятелю мой, да поговорим за вашата мисия.
— Това е толкова по-уместно, като се има предвид, че до заминаването ми трябва да пратя известие до краля или по-точно пратеник до краля.
— Пратеник ли, окъпи приятелю? Значи вие постоянно държите връзка с краля.
— Да, лично с него.
— Искате ли да ви предоставя някого от братята? За манастира ни ще бъде голяма чест, ако някой от братята се изправи пред очите на краля.
— Не ще и дума.
— На свое разположение ще имате двама от най-добрите ни бързоходци. Но, разкажете ми, Шико, как така кралят, който ви мислеше за умрял…
— Нали ви казах: бях изпаднал в летаргичен сън; мина време — и възкръснах.
— И отново имате благоразположението на краля?
— Повече от всеки друг път — потвърди Шико.
— Значи ще можете да разкажете на краля за всичко, което правим тук за негово благо?
— Няма да забравя, скъпи приятелю, няма да забравя, бъдете спокоен.
— О, скъпи Шико! — възкликна Горанфло: той вече се виждаше епископ.
— Но имам две молби към вас.
— Какви?
— Преди всичко за малка сума пари, която кралят ще ви върне.
— Пари ли? — надигна се бързо от мястото си Горанфло. — Сандъците ми са пълни с тях!
— Кълна се в Бога, може да ви завиди човек — каза Шико.
— Искате ли хиляда екю?
— Е, не, скъпи приятелю, това е твърде много. Вкусовете ми са прости, а желанията скромни. Званието
