Четиридесет и петимата

главата не е вече същата.

— Но все пак не сте се отказали от практиката, нали? — попита Бороме.

— Е, донякъде — отвърна Шико.

Бороме се усмихна и нареди да донесат рапири и фехтовални маски.

Жак, който гореше от нетърпение под своето студено и мрачно облекло, отметна расото и стъпи здраво със сандалите си в пясъка.

— Наистина — каза Шико — не съм нито монах, нито войник, при това отдавна не съм държал шпага в ръка… Моля ви, братко Бороме, дайте урок по фехтовка на брат Жак… Ще разрешите ли, скъпи игумене?

— Дори заповядвам — провъзгласи дон Модест, който бе доволен, че може да вмъкне и той някоя дума.

Обзети от вълнение за честта на своята корпорация, монасите заобиколиха в тесен кръг ученика и учителя му.

— Това е толкова забавно, колкото да служиш вечерня, нали? — каза Жак простодушно.

— С теб ще се съгласи всеки боец — отвърна Шико със същото простодушие.

Противниците застанаха в позиция. Сухият и жилав Бороме имаше предимство в ръста. При това той притежаваше увереност и опит.

От време на време очите на Жак припламваха, трескава руменина изби върху страните му.

Постепенно монашеската маска взе да пада от Бороме: с рапира в ръка, увлечен от това състезание по сила и ловкост, той се преобрази във воин. Той съпровождаше всеки удар с увещание, съвет, упрек, но обикновено силата, стремителността и разпалеността на Жак вземаха връх над качествата на учителя и брат Бороме получаваше сполучлив удар право в гърдите.

Шико поглъщаше с очи това зрелище и броеше ударите, нанасяни с рапирите.

Когато състезанието приключи или по-точно, когато противниците спряха да си починат, той каза:

— Жак попадна шест пъти, брат Бороме — девет. За един ученик това никак не е зле, но за учител е недостатъчно.

От всички присъствуващи само Шико забеляза мълнията, блеснала в очите на Бороме.

„Виж го ти горделивеца!“ — помисли си Шико.

— Господине — възрази Бороме с глас, на който с усилие можа да придаде сладникави нотки, — боят с рапири за всички е трудна работа, толкова повече за нас, бедните монаси.

— Не е там работата — каза Шико, решил да изтласка любезничещия Бороме на последната отбранителна линия. — Учителят трябва да бъде поне два пъти по-силен от ученика.

— Ах, господин Брике — произнесе Бороме, който пребледня и захапа устни, — вие сте твърде взискателен.

„На всичко отгоре е и избухлив — помисли Шико. — Това е втори смъртен грях, а разправят, че е достатъчно и с един да погубиш душата си. Провървя ми.“ На глас обаче той каза:

— Ако Жак беше действувал по-хладнокръвно, предполагам, че би се изравнил с вас.

— Съмнявам се — възрази Бороме.

— Аз пък съм сигурен.

— Би трябвало господин Брике да премери сам силите си с Жак — каза не без горчивина ковчежникът, — тогава ще му е по-лесно да стигне до правилно заключение.

— О, аз съм твърде стар! — забеляза Шико.

— Затова пък разполагате с опит — възрази Бороме.

„Отгоре на всичко ми се и надсмиваш! — помисли си Шико. — Почакай, почакай!“

— Не се безпокойте, господине — продължи Бороме, — ние ще бъдем снизходителни към вас, както го предписва самата църква.

— Безбожник такъв! — прошепна Шико.

— Хайде, господин Брике, само една схватка!

— Опитай — помоли го и Горанфло, — какво ти струва, опитай!

— Няма да ви причиня болка, господине — намеси се Жак, който взе страната на учителя си и пожела да уязви оскърбителя му. — Имам лека ръка.

— Славен момък! — прошепна Шико, който погледна младия монах с безизразни очи и се усмихна безмълвно.

— Какво пък — каза той, — след като всички толкова настоявате…

— Браво! — викнаха монасите, предвкусили лека победа за Жак.

— Но ви предупреждавам: не повече от три схватки — отзова се Шико.

— Както намерите за добре, господине — каза Жак.

Шико се надигна бавно от скамейката, на която бе седял по време на разговора, натъкми куртката си и сложи кожената ръкавица и маската с ловкостта на костенурка, която лови мухи.

— Ако го оставиш да парира ударите ти — шепнеше Бороме на Жак, — повече няма да се фехтувам с теб, така да знаеш.

Жак кимна и се усмихна, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, учителю.“

Шико все така бавно застана в позиция, ловко скривайки силата си и изкуството да се фехтува.

Глава 23

Урокът

През века, за който разказваме, като се стараем не само да излагаме събитията, но и нравите, и обичаите му, фехтовката не беше това, което е в наше време.

Шпагите се изостряха от двете страни, благодарение на което с тях можеше еднакво успешно да се сече и пробожда. На това отгоре с лявата си ръка, въоръжена с кинжал, човек можеше не само да се отбранява, но и да нанася удари: всичко това водеше до многобройни наранявания или, по-скоро, одрасквания, които в един сериозен двубой разяряваха особено много сражаващите се.

Изкуството на фехтуването, дошло у нас от Италия, се свеждаше до редица движения, които принуждаваха боеца непрекъснато да мени мястото си, поради което и най-малките неравности на почвата водеха до сериозни затруднения.

Често можеше да се види как фехтовачът се изопва в цял ръст или, обратно, присвива глава между раменете, прави скок надясно, наляво и прикляка, като се опира с ръка до земята. Едно от първите условия за успешното овладяване на това изкуство бяха ловкостта и бързината не само на ръката, но също така на краката и на цялото тяло.

Създаваше се впечатление обаче, че Шико е изучил фехтовката не по правилата на тази школа. Той сякаш бе предусетил съвременното изкуство на шпагата, цялото превъзходство и най-вече изящество на което се състои в подвижността на ръцете при почти пълната неподвижност на тялото.

Краката му се опираха здраво в земята, китката на ръката му се отличаваше с гъвкавост и сила, върхът на шпагата му се огъваше като тръстика, ала от средата си до дръжката тя беше като каменна.

Като видя пред себе си не човек, а бронзова статуя, на която се движеше на пръв поглед само китката на ръката, брат Жак започна рязко, бурно да напада, но Шико само изопваше ръка, правеше крачка напред и при най-малката грешка на противника му нанасяше удар направо в гърдите, а Жак, почервенял от ярост и уязвено самолюбие, отскачаше назад.

Десет минути по-късно момъкът правеше всичко, на което бе способен: той се спускаше напред като леопард, свиваше се на кълбо като змия, скачаше от една на друга страна. Но Шико, все така невъзмутимо, избираше удобния момент и като отклоняваше рапирата на противника, неизменно го поразяваше в гърдите със своето страшно оръжие.

Брат Бороме бледнееше и се мъчеше да потисне досадата си.

Накрая Жак за последен път нападна Шико. Като видя, че момъкът едва се държи на краката, той се остави открит, за да може противникът да насочи натам цялата сила на удара си. Жак не се забави да направи това, Шико така внезапно парира удара му, че горкият момък загуби равновесие и падна. А Шико,