произнесох една твърде подходяща латинска сентенция.
Шико се приближи по-близо до игумена.
— Латинска сентенция ли?… Няма ли да ми я припомните, скъпи абате? — подкани го Шико.
— „Militat spiritu…“
— „Militat spiritu, militat gladio.“
— Именно, именно! — възторжено се провикна дон Модест.
— Е — каза Шико, — невъзможно е някой да се извини по-чистосърдечно от вас, дон Модест. Прощавам ви.
— О! — умилено произнесе Горанфло.
— Както и преди, вие си оставате мой истински приятел.
Горанфло изтри една сълза от очите си.
— Нека да закусим; този път ще бъда снизходителен към вашите ястия — утеши го Шико.
— Чуйте! — възкликна Горанфло извън себе си от радост. — Ще наредя на брата готвач да ви нахрани царски, иначе ще бъде затворен в карцера.
— Отлично, отлично — каза Шико, — тук вие сте стопанинът, скъпи ми игумене.
— И ще пресушим няколко бутилчици, получени от моята нова духовна дъщеря.
— Ще ви помогна с някой добър съвет.
— Оставете ме да ви прегърна, Шико.
— Ще ме задушите… По-добре да побъбрим.
Глава 21
Горанфло побърза да направи нужните разпореждания.
Ако достойният игумен се движеше наистина по възходяща, както твърдеше, линия, това се отнасяше главно до развитието в абатството на кулинарното изкуство.
Дон Модест повика готвача брат Еузеб, като какъвто той се яви не толкова пред своя духовен началник, колкото пред един строг съдия.
— Братко Еузеб — произнесе със суров тон Горанфло, — чуйте внимателно това, което ще ви каже моят приятел, господин Робер Брике. Говори се, че вие пренебрегвате своите задължения. Чувам за сериозни недостатъци във вашата последна супа от раци, за фатална небрежност при приготвянето на свинските уши… Внимавайте, брат Еузеб, внимавайте: и дребното камъче катурва колата.
Монахът си смени няколко пъти цвета на лицето и измърмори някакви извинения, които обаче не бяха взети под внимание.
— Достатъчно! — каза Горанфло.
Брат Еузеб млъкна.
— Какво имате днес за закуска? — попита достопочтеният игумен.
— Омлет с петльови гребени.
— Какво още?
— Пълнени печурки.
— Друго?
— Раци със сос мадейра.
— Дреболии са всичко това, дреболии. Назовете ми нещо по-солидно, и по-скоро!
— Може да поднесем бут, натъпкан с шамфъстък.
Шико презрително се изсмя.
— Простете — плахо се намеси Еузеб, — той е сварен в херес и е набучкан с парченца говеждо.
Горанфло погледна Шико със свенлива надежда:
— Това трябва да го бива, нали, господин Брике? — попита той.
Шико показа с жест, че е доволен, макар и не особено.
— А какво имате още? — не мирясваше Горанфло.
— Може да приготвим отлична змиорка.
— По дяволите змиорката! — презрително махна с ръка Шико.
— Смея да мисля, господин Брике — продължи брат Еузеб, изпълващ се с все по-голяма смелост, — че няма да съжалявате, ако опитате моята змиорка.
— А как сте я приготвили?
— Да, наистина, как сте я приготвили? — повтори въпроса му и игуменът.
— След като й смъкнах кожата, я потопих в хамсиево масло, овалях я в ситно стрити сухари и накрая я подържах десет секунди на огъня. В този й: вид ще имам честта да я поднеса на масата.
— А сосът?
— Да, а сосът?
— Сосът е от зехтин, лимонов сок и горчица.
— Отлично — каза Шико.
Брат Еузеб въздъхна с облекчение.
— Стигнахме накрая до сладкото — справедливо забеляза Горанфло.
— Ще ви направя десерт, който ще отговори напълно на вкуса на сеньор игумена.
— Добре, разчитам на вас — каза Горанфло. — Покажете, че сте достоен за доверието ми.
Еузеб се поклони:
— Свободен ли съм? — попита той.
Игуменът погледна Шико.
— Нека върви — каза Шико.
— Вървете и ми изпратете брата ключар.
Братът ключар смени брат Еузеб и получи също толкова обстойни и точни указания.
След десет минути двамата седяха един срещу друг на трапезата, застлана с тънка ленена покривка.
Масата, предвидена за шест души, беше изцяло отрупана — толкова всевъзможни бутилки с разнообразни етикетчета бе донесъл братът ключар.
Строго придържайки се към установеното меню, Еузеб изпрати от кухнята омлета, раците и гъбите, които изпълниха стаята с аромата на първокачествено масло, мащерка и мадейра.
Прегладнелият Шико се нахвърли на яденето.
Игуменът започна да яде с вид на човек, който се съмнява в самия себе си, в своя готвач и в сътрапезника си.
Но след няколко минути Горанфло поглъщаше вече лакомо храната, а Шико го наблюдаваше.
Започнаха с рейнското, минаха на бургундското от 1550 година, опитаха „Сен-пере“ и накрая се спряха на виното, изпратено от новата духовна дъщеря на игумена.
— Е, какво ще кажете? — попита Горанфло, който отпи три глътки, но не се решаваше да изрази мнението си.
— Нежно, леко — отвърна Шико. — А как се казва вашата нова духовна дъщеря?
— Нямам представа.
— Как, не знаете дори името й?
— Ей Богу, не: държим връзка чрез пратеници.
Шико затвори клепачи, сякаш за да вкуси виното.
Всъщност той размишляваше.
— И така — каза той след десетина минути, — имам, значи, честта да деля трапезата с един пълководец?
— Господи, така е!
— Как, вие въздишате?
— Това ще бъде много уморително.
