цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.
— Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!
— Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?
— А нима съм го притежавал?
— Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.
— Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?
— Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“
— А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.
— Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.
— Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?
— Коя?
— „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“
— Голяма работа! — каза Горанфло.
— На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.
— Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.
— Е, тогава, значи схизматик26!
— Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.
— Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.
— Така ли ще ме оставите?
— Ще ви оставя, дявол да го вземе!
— Вие?
— Да, аз.
— Моят приятел?
— Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.
— Шико!
— Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.
— Аз ли? Кога именно?
— Когато споменахте за моето фалшиво положение.
— „Упрекнал“! Как се изразявате обаче днес! — И игуменът обори голямата си глава, поради което трите му брадички се сляха в една.
Шико го наблюдаваше под око: Горанфло дори леко бе побледнял.
— Прощавайте и не се сърдете за казаната ви в очите истина.
И той тръгна към изхода.
— Говорете каквото искате, господин Шико, но не ме гледайте с такъв поглед!… И във всеки случай, не бива да тръгвате, без да сте закусили, дявол го взел! Това е вредно!
Шико реши незабавно да завоюва всички позиции.
— Не, не желая! — каза той. — Тук много лошо хранят.
Всички други нападки Горанфло бе издържал мъжествено, ала тези думи го довършиха.
— При мен ли хранят лошо? — каза той напълно смаян.
— За моя вкус, във всеки случай… — отвърна Шико.
— Лоша ли беше храната, когато закусихте тук последния път?
— Да — решително заключи Шико.
— Но какво не ви хареса, кажете, за Бога!
— Свинските котлети бяха най-гнусно прегорели.
— О!
— Пълнените свински уши не хрускаха на зъбите.
— О!
— Петелът с ориз нямаше никакъв вкус.
— Боже праведни!
— Чорбата от раци бе прекалено тлъста!
— Шико! Шико! — простена дон Модест с глас, с какъвто умиращият Цезар се е обърнал към своя убиец: „Бруте! Бруте!…“
— А и самият вие не намирате време за мен.
— Аз да нямам време?
— Казахте ми, че сте зает. Така ли беше? Липсва само да бъдете и лъжец.
— Работата може да се отложи. При мен трябва да дойде една молителка.
— Ами че, приемете я.
— Не, няма да я приема, макар, изглежда, да е много важна дама. Ще приемам само вас, скъпи господин Шико. Тази знатна особа иска да се изповяда при мен и ми е изпратила сто бутилки сицилианско вино. Така че, ако пожелаете, ще й откажа, ще наредя да й предадат да си потърси друг духовник.
— И вие ще можете да постъпите така?
— Само и само, за да закуся с вас, господин Шико, и да загладя вината си пред вас.
— Тази вина произтича от вашата чудовищна надменност, дон Модест.
— Ще се смиря духом, приятелю мой.
— От вашето безгрижие и вашия мързел.
— Шико, Шико, още от утре ще започна да бичувам своята плът и да командвам упражненията на монасите.
— Какви упражнения? — опули очи Шико.
— Бойни.
— Ще обучавате монасите на военно изкуство?
— Да.
— А на кого е хрумнала тази идея?
— Струва ми се, че на мен самия — каза Горанфло.
— На вас? Не може да бъде!
— Но е факт и вече дадох разпорежданията си на брат Бороме.
— Кой е този брат Бороме?
— Ковчежникът.
— При теб се е появил вече ковчежник, когото не познавам, нищожество такова?
— Той попадна тук след последното ви посещение.
— А откъде се взе?
— Препоръча ми го монсеньор кардинал дьо Гиз.
— Лично?
— С писмо, скъпи ми господин Шико, с писмо.
— Да не би да е монахът, който прилича на каня и доложи за моето идване?
— Същият.
— Охо! — каза Шико. — Какви ли качества притежава този ковчежник, за да получи толкова гореща препоръка от кардинал дьо Гиз?
— Той може да смята като самия Питагор.
— Та с него ли ще обучавате монасите на военно изкуство?
— Да, скъпи ми приятелю.
— А с каква цел?
— За да ги въоръжим.
— Долу горделивостта, неразкаял се грешнико! Горделивостта е смъртен грях: тази мисъл не е родена във вашата глава.
— В моята или в неговата, вече наистина не помня. Не, не, определено в моята; струва ми се, че
