Анри стана съвсем потиснат.
— Благодаря ви — каза той, — за това, че се съжалихте над моите страдания. Аз реших.
— Значи, графе, вие ще си отидете. Но ще ни оставите на участ по-тежка от вашата, повярвайте ми!
— Да, аз действително ще си отида — продължи младежът, — бъдете спокойни, ще си отида завинаги!
— Искате да умрете — разбирам ви.
— Защо да крия от вас? Аз не мога да живея без нея и следователно трябва да умра, щом тя не може да бъде моя.
— Графе, ние често сме говорили с моята господарка за смъртта. Вярвайте ми: смъртта, приета от собствената ръка, е лоша смърт.
— Затова аз не ще я избера: човек на моите години, със знатно име и високо звание може да умре от смърт, прославяна във всички времена — да падне в битка за своя крал, за своята страна… Прощавайте, благодаря ви! — каза графът и подаде ръка на неизвестния слуга.
След това той бързо се отдалечи, като хвърли в нозете на своя събеседник, трогнат от тази дълбока скръб, кесия, натъпкана с жълтици.
Часовникът на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре удари полунощ.
Глава 27
Свиркането, което се чу три пъти в тихата нощ, наистина беше сигналът, очакван от щастливеца Ернотон.
На вратата на странноприемницата „Гордият рицар“ младежът срещна госпожа Фурнишон. В пълните си ръце тя премяташе златна монета, пусната й току-що крадешком от една много по-нежна и бяла ръка от нейната.
Тя погледна Ернотон и като сложи ръце на хълбоците си, запълни цялата врата, преграждайки входа на странноприемницата.
— Какво желаете, господине? — попита тя.
— Не свирнаха ли току-що три пъти от прозореца на тази куличка, мила жено?
— Съвсем вярно.
— Знайте, че с този сигнал призовават мен.
— Е, това е друга работа само ако ми дадете честна дума, че вие сте съшият човек.
— Честна дума на благородник, любезна госпожо Фурнишон.
— Аз ви вярвам; влезте, прекрасни кавалере, влезте!
И стопанката на странноприемницата, зарадвана, че най-после спечели един от тези посетители, за които по-рано така мечтаеше в непретенциозния „Розов храст на любовта“, изместен от „Гордият рицар“, посочи на Ернотон витата стълба, която водеше до най-закътаното от помещенията в куличките, където цялото обзавеждане — мебели, тапети и килими, се отличаваше с по-голямо изящество, отколкото можеше да се очаква в този глух край на Париж; трябва да кажем, че госпожа Фурнишон твърде грижливо беше обзавела своята куличка, а това, което е направено с любов, почти винаги е успешно.
Влизайки в гостната на куличката, младежът почувствува силна миризма на тамян и алое. По всяка вероятност изтънчената особа, очакваща Ернотон, ги беше използвала, за да може да заглуши чрез тези благовония кухненските миризми, които идваха от шишовете и тенджерите.
Ернотон повдигна с дясната си ръка плътната завеса, с лявата се подпря на вратата и се поклони най- почтително. В загадъчния полумрак той успя да различи на светлината на една восъчна розова свещ пленителните очертания на жена, която без съмнение принадлежеше към тези, които предизвикват ако не любов, то във всеки случай внимание.
Облегната на възглавници, спуснала изящно краче на края на ложето си, дамата, цялата в коприна и кадифе, палеше на огъня клонче алое.
По това, как хвърли остатъка от алоето в огъня, как оправи роклята си и спусна качулката на лицето си, покрито с маска, Ернотон се досети, че тя е чула как той влиза.
Обаче тя не се обърна.
Ернотон изчака няколко минути, без тя да промени позата си.
— Благородна госпожо — каза той с най-нежен глас, за да изрази с това дълбоката си признателност, — госпожо, беше ви угодно да повикате вашия смирен слуга… той е тук…
— Прекрасно — проговори дамата. — Седнете, моля ви, господин Ернотон.
— Госпожо — промълви младежът и се приближи, — лицето ви е скрито с маска, ръцете — с ръкавици; аз не виждам нищо, което да ми даде възможност да ви позная.
— И вие се досещате коя съм аз?
— Вие сте онази, която владее сърцето ми, която във въображението ми е млада, прекрасна, могъща, богата, даже прекалено богата и могъща!… Ето защо ми е трудно да повярвам, че всичко е наяве и не е сън.
— Значи твърдите, че аз съм именно тази, която мислехте да намерите тук?
— Вместо очите, това ми казва сърцето.
— И по какви признаци ме познахте?
— По вашия глас, изящество, красота.
— По гласа — това разбирам — не мога да го променя; по изяществото — това мога да приема за комплимент, но що се отнася до красотата, мога да приема този отговор само за предположение.
— Защо, госпожо?
— Уверявате ме, че сте ме познали по красотата, но тя е скрита от погледа ви.
— Тя не беше толкова скрита, госпожо, в деня, когато, за да ви вкарам в Париж, аз здраво ви притиснах до себе си.
— Значи, като получихте бележката, вие се досетихте, че става дума за мен?
— О! Не, не, не мислете това, госпожо! Тази мисъл не ми е хрумвала; аз си въобразих, че с мен са се пошегували, че съм жертва на недоразумение и едва преди няколко минути, когато ви видях… — Ернотон посегна да хване ръката на дамата, но тя я дръпна и каза:
— Достатъчно! Безспорно аз допуснах грешка.
— В какво се състои тя, ваша светлост?
— За Бога, благоволете да замълчите, господине! Да не би природата да не ви е надарила с ум?
— С какво се провиних? Кажете, умолявам ви — уплашен попита Ернотон.
— Щом съм с маска, значи не желая да бъда позната, а вие ме титулувате светлост. Защо не отворите прозореца и не извикате на цялата улица името ми?
— О, простете, простете — възкликна Ернотон, — но аз бях сигурен, че тези стени могат да пазят тайна!
— Изглежда сте много доверчив!
— Уви, госпожо, влюбен съм.
— И сте убеден, че ще отговоря веднага на тази любов с взаимност?
Засегнат дълбоко от думите й, Ернотон стана и каза:
— Не, госпожо!
— А тогава какво мислите?
— Мисля, че желаете да ми съобщите нещо важно; че не пожелахте да ме приемете в двореца на дьо Гиз, в Бел-Еба и предпочетохте беседа тет-а-тет в усамотено място.
— Така ли мислите?
— Да.
— Какво според вас съм имала намерение да ви съобщя? Кажете; бих била доволна от случая да оценя вашата проницателност.
