— Вярно, рядко съм свободен, защото през деня дежурим при излизанията и лова на негово величество, а вечер ни е заповядано винаги да бъдем в Лувъра.
— И така всяка вечер?
— Почти всяка.
— Помислете какво можеше да се случи, ако например тази вечер заповедта ви бе попречила да дойдете! Без да знам причината за вашето отсъствие, аз щях да си въобразя, че сте пренебрегнали моята покана!
— О! Госпожо, кълна ви се — отсега, за да ви видя, с радост ще се съглася на всичко!
— Изпълнявайте службата си; моя работа ще бъде да устройвам срещите; аз винаги съм свободна и се разпореждам с живота си, както искам.
— О! Колко сте добра, госпожо!
— Но как се случи така, че тази вечер сте свободен и дойдохте?
— Тази вечер, госпожо, аз вече исках да се обърна към нашия капитан, господин дьо Лоаняк, който е разположен приятелски към мен, с молба да ме освободи за няколко часа от служба, но изведнъж беше дадена заповед отрядът на Четиридесет и петимата да бъде пуснат за цялата нощ.
— И по какъв повод беше тази неочаквана милост?
— Струва ми се, госпожо, като награда за уморителната служба, която вчера трябваше да носим във Венсен.
— А! Прекрасно! — възкликна херцогинята.
— Ето, госпожо, благодарение на кое обстоятелство имах щастието да прекарам днешната вечер с вас.
— Слушайте, Карменж — каза херцогинята с ласкава простота, която неизказано зарадва младежа, — ето как трябва да действувате занапред: всеки път, когато имате надежда за свободна вечер, предупреждавайте за това стопанката на тази странноприемница, а при нея всеки ден ще идва човек от мен.
— Боже мой! Вие сте прекалено добра, госпожо.
Херцогинята положи ръката си на ръката на Ернотон.
— Почакайте — каза тя.
— Какво се е случило, госпожо?
— Какъв е този шум, откъде идва?
Действително, отдолу, от голямата зала на странноприемницата, като ехо от буйно нахлуване се дочуваха най-различни звуци: звън на шпори, гласове, хлопане на врати, радостни викове…
Ернотон погледна през вратата, която водеше в предната стая и каза:
— Това са моите другари, дошли са тук да прекарат своя отпуск, който им разреши господин Лоаняк.
Изведнъж по витата стълба, която водеше в куличката, се чуха стъпки, после долетя гласът на госпожа Фурнишон, която викаше отдолу:
— Господин дьо Сен-Мален! Господин дьо Сен-Мален!
— Какво има? — отговори той.
— Не се качвайте горе, господин дьо Сен-Мален, моля ви!
— И защо, мила госпожо Фурнишон? Нима тази вечер домът ви не ни принадлежи?
— Това е Сен-Мален! — тревожно прошепна Ернотон, който знаеше какви лоши наклонности има този човек и колко е дързък.
— В името на всичко свято!… — молеше стопанката на странноприемницата.
— Госпожо Фурнишон — каза Сен-Мален, — сега е полунощ; в десет часа всички светлини трябваше да бъдат загасени, а аз виждам във вашата куличка светлина; само лошите слуги на краля нарушават кралските закони. Искам да знам кои са те.
И Сен-Мален продължи да се изкачва по витата стълба; след него тръгнаха още няколко души.
— О, Боже! — викна херцогинята. — О, Боже! Господин дьо Карменж, нима тези хора ще посмеят да влязат тук?
— Даже ако посмеят, госпожо, аз съм тук и вие няма от какво да се страхувате.
— О, господине, но те чупят вратата.
Наистина Сен-Мален, който беше стигнал твърде далеч, за да отстъпи, така яростно блъскаше вратата, че тя се разцепи на две.
Глава 28
Като чу, че вратата на антрето поддаде под ударите на Сен-Мален, Ернотон веднага духна свещта, която осветяваше куличката.
Госпожа Фурнишон, изчерпала всичките си доводи, възкликна:
— Господин дьо Сен-Мален, предупреждавам ви: тези, които тревожите, са ваши приятели.
— Кои са тези приятели? Искам да ги видя! — викна Сен-Мален.
Добрата стопанка, която все още се надяваше да предотврати стълкновението, се промъкна между гасконците и прошепна името на ухото му — Ернотон.
— Ернотон! — звучно повтори Сен-Мален, комуто това разобличение подействува като масло, налято в огън вместо вода — Ернотон! Ернотон! Не може да бъде!
С тези думи той се приближи до втората врата, но изведнъж тя се отвори и се появи Ернотон; той беше неподвижен, изправен в цял ръст и по лицето му се четеше, че търпеливостта едва ли влиза в списъка на добродетелите му.
— С какво право — попита той — господин дьо Сен-Мален разби първата врата и възнамерява да направи това и с втората?
— Но това наистина е Ернотон! — възкликна Сен-Мален. — Познавам го по гласа, а що се отнася до останалото, то тук, дявол го взел, е твърде тъмно!
— Вие не отговаряте на въпроса ми, господине — твърдо каза Ернотон.
Сен-Мален се разсмя. Това малко успокои другарите му, които след като чуха заплашителния глас на Ернотон, сметнаха за благоразумно да се спуснат две стъпала по-долу.
— Вижте какво, господа — надменно заяви Ернотон, — аз допускам, че сте пияни и ви извинявам. Но има граница даже на онова търпение, което трябва да се прояви към хора, загубили здрав разум; запасът от шеги е изчерпан, нали? И така, бъдете любезни да си отидете.
За нещастие Сен-Мален се намираше точно в това състояние, когато злобната завист потискаше в него всички други чувства.
— Охо-хо! — викна той. — Да си отида?… Много решително заявявате това, господин Ернотон!
— Говоря ви това, за да разберете ясно какво искам от вас, господин дьо Сен-Мален… Идете си, господа, моля ви.
— Охо-хо! След като се удостоим с честта да приветствуваме особата, заради която се отказахте от нашата компания, не по-рано.
Като видяха, че Сен-Мален държи на своето, другарите му, които май бяха готови да се оттеглят, отново го обкръжиха.
— Господин дьо Монкрабо — властно каза Сен-Мален, — слезте долу и донесете свещ.
— Господин дьо Монкрабо — викна Ернотон, — ако направите това, помнете, че ще нанесете оскърбление лично на мен!
Като чу заплашителния тон, с който беше казано това, Монкрабо застина нерешително.
— Всички сме обвързани с клетва — отговори вместо него Сен-Мален — и господин дьо Карменж така свято спазва дисциплината, че няма да поиска да я наруши: ние не бива да вдигаме шпаги един срещу друг. И така, светнете ни, Монкрабо!
Монкрабо се върна долу и след пет минути донесе свещ, която понечи да предаде на Сен-Мален.
