Единствени обитатели на това мрачно скривалище бяха една няма коза и безмълвни птици, но те наподобяваха призраците на тези живи същества, чийто облик носеха.
Едва тлеейки, огънят в пещта догаряше.
От серпантината на дестилационния казан, поставен върху огнището, бавно се стичаше златиста течност. Капките падаха във флакон, направен от бяло стъкло с дебелина два пръста и заедно с това учудващо прозрачен.
Като попадна сред всички тези предмети със странен вид и предназначение, Диана не показа нито учудване, нито страх: очевидно обикновените житейски впечатления ни най-малко не засягаха тази жена, която беше вън от живота.
Младият мъж запали лампата, приближи се до дълбокия кладенец, изкопан до една от стените на подземието, взе кофата, върза я с дълго въже и я пусна във водата, която зловещо чернееше в дълбочината: чу се глух плясък и минута по-късно Реми извади кофата, пълна догоре с вода, ледена и чиста като кристал.
— Приближете се, госпожо — каза Реми.
В това немалко количество вода той капна една-единствена капка от течността и водата мигновено се оцвети в жълто, след което жълтото изчезна и десет минути по-късно тя отново стана съвършено прозрачна.
Само неподвижността в погледа на Диана свидетелствуваше за дълбокото внимание, с което тя наблюдаваше тези промени.
— А по-нататък? — попита тя.
— По-нататък? Натопете в тази вода, която няма нито цвят, нито вкус, нито мирис, цвете, ръкавица, носна кърпичка; напоете с нея сапун, напълнете кана за миене на ръце или лице — и вие ще видите, както това са виждали в двора на Шарл IX, че цветето ще погуби жертвата със своя аромат, ръкавицата ще я отрови при допир с кожата, сапунът ще я убие, като проникне в порите.
— Сигурен ли сте в това, което казвате, Реми? — попита Диана.
— Лично извърших опитите, госпожо; вижте птиците — те вече не могат да спят и не искат да ядат; те са вкусили отровената вода. Погледнете козата, която е яла трева, полята с такава вода: козата е обречена, ако, пусната на свобода, не открие някаква противоотрова, която животните инстинктивно намират, а хората не познават.
— Може ли да видя този флакон, Реми? — попита Диана.
— Да, госпожо, но почакайте малко!
С безкрайни предпазни мерки Реми откачи флакона от серпантината, запуши гърлото с късче мек восък, покри го с парче вълнен плат и подаде флакона на своята спътница.
Диана го взе без колебание и като погледна гъстата течност, с която бе пълен, каза:
— Чудесно! Когато му дойде времето, ние ще направим избор между букета, ръкавиците и каната с вода. А може ли да се запази течността в метален съд?
— Тя го разяжда.
— Но нали флаконът може да се счупи?
— Не мисля. Вие виждате каква дебелина има стъклото. Впрочем, ние ще го затворим в златен калъф.
— Ще рече, вие, Реми, сте доволен? — попита Диана и на устните й заигра бледа усмивка.
— Доволен съм като никога, госпожо — каза Реми. — Да се наказват злодеите — означава да се прилага свещеното право на самия Господ Бог.
— Слушайте, Реми, слушайте… — настръхна Диана.
— Чухте ли нещо?
— Да… като че ли тропот на копита, Реми. Това може би са нашите коне.
— Твърде възможно е, госпожо. Нали определеният час вече наближава, но сега аз ще ги отпратя.
— Защо? Вместо в Меридор, Реми, ние ще отидем във Фландрия. Оставете конете!
— Да, разбирам.
В очите на слугата блесна радостен лъч, който можеше да бъде сравнен само с усмивката, плъзнала по устните на Диана.
Ами Граншан… — веднага добави той. — Какво да правим с Граншан?
— Граншан ще остане в Париж и ще продаде тази къща, която вече не ни е нужна. Но вие трябва да пуснете на свобода нещастните, невинни животни, които поради стечение на обстоятелствата е трябвало да страдат.
Реми взе флакона от ръцете на Диана и много внимателно го опакова. В този момент някой почука на външната врата.
— Това са вашите хора, госпожо, вие бяхте права. Качете се по-бързо горе, а аз през това време ще затворя люка.
Диана завари Граншан до вратата — разбуден от шума, той беше дошъл да я отвори. Старият човек бе много изненадан от новината за предстоящото заминаване на своята господарка, която му съобщи за него, без да уточни мястото на пътуването.
— Граншан, приятелю — каза тя, — Реми и аз отиваме на поклонение по обет, даден отдавна. На никого не казвайте за това пътешествие и в никакъв случай не споменавайте моето име.
— Всичко ще бъде изпълнено, госпожо, кълна ви се — отговори старият слуга. — Но нали ще се видим пак?
— Разбира се, Граншан, разбира се… Да не забравя, тази къща не ни е нужна повече.
Диана взе от шкафа връзка документи.
— Това са документите за правото на собственост. Дайте къщата под наем или я продайте, а вие се вървете в Меридор.
— Ако намеря купувач, госпожо, колко да поискам за къщата?
— Колкото пожелаете.
— Да донеса ли парите в Меридор?
— Оставете ги за себе си, мой славни Граншан.
— Как така, госпожо? Такава голяма сума?
— Разбира се! Нима не е мое свято задължение да ви възнаградя за преданата служба, Граншан? И нима не съм длъжна освен моя дълг да платя задълженията на моя баща?
— Но, госпожо, без пълномощно аз не мога да направя нищо.
— Той е прав — каза Реми.
— Намерете начин да се уреди всичко — каза Диана.
— Няма нищо по-просто. Къщата е на мое име, аз я подарявам на Граншан и така той ще има право да я продаде на когото си пожелае.
Реми взе перото и вписа в документа текста за дарение.
— А сега, сбогом — каза графиня дьо Монсоро на Граншан, силно разстроен от това, че остава съвсем сам в къщата, — сбогом, Граншан. Наредете конете да бъдат пред входа, докато се приготвя.
Диана се качи в своята стая, изряза с кинжал портрета от рамката, обви го в копринен плат и го прибра в пътната си чанта. Опустошената рамка като че ли още по-красноречиво отпреди говореше за скръбта, завладяла тази къща.
Глава 31
Читателят ще ни разреши да се пренесем сега във Фландрия при негова светлост херцог д’Анжу, получил наскоро титлата херцог Брабантски, на него, както е известно, наскоро се бе притекъл на помощ главният адмирал на Франция Ан Дег, херцог дьо Жоайоз.
На осемдесет левги северно от Париж, над лагера, разположен на брега на Шелда, се развяваха
