и никой не знаеше, къде се бе дянал. Неговите войски бяха гарнизонът на Антверпен, той бе обещал да подкрепи херцог д’Анжу, а в същото време не се чуваше нищо за някакви разпри между войниците на Вилхелм и жителите на града.
Като възразяваше срещу обсадата, Жоайоз наблягаше особено на това, че Антверпен по своето значение е почти столица. Да превземе голям град със съгласието на жителите би било без съмнение значителен успех, но да завладее с щурм втората столица на бъдещата си държава би означавало за херцог д’Анжу да загуби благоразположението на фламандците.
Жоайоз излагаше своето мнение в палатката на херцога през същата тази нощ, за която разказваме на читателя.
Докато пълководците се съвещаваха, херцогът седеше или по-точно лежеше в едно много удобно кресло, което при желание можеше да се превърне в диван, и слушаше съвсем не съветите на главния адмирал на Франция, а шепота на музиканта Орили, който обикновено му свиреше на лютня.
Със своето подло угодничество, със своето гнусно ласкателство, с готовността си да оказва най-позорни услуги Орили от отдавна бе спечелил разположението на херцога.
Като свиреше на лютня, изпълняваше умело всякакви поръчения, съобщаваше най-подробни сведения за придворните и техните интриги и накрая, като улавяше с учудваща ловкост в мрежите си всяка набелязана от херцога жертва, Орили натрупа огромно състояние, за което се бе погрижил в случай, че изпадне в немилост. Пред света той си оставаше същият беден музикант, който се трепеше за всяко екю и като славей пееше, за да не умре от глад.
Този човек имаше огромно влияние именно защото то бе скрито.
Като забеляза, че музикантът пречи да се чуят важните стратегически съображения и отвлича вниманието на херцога, Жоайоз рязко прекъсна речта си. Недоволството на новопристигналия не се изплъзна от вниманието на Франсоа, който в действителност не бе пропуснал нито дума от казаното от Жоайоз. Той тутакси попита:
— Какво ви е адмирале?
— Нищо, монсеньор. Аз чакам кога ще се освободи ваша светлост, за да ме изслуша.
— Та аз ви слушам, Жоайоз, слушам ви — засмя се херцогът. — Очевидно вие, парижаните, си въобразявате, че аз, като се сражавам във Фландрия, съвсем съм затъпял, щом толкова бързо решихте, че не мога да слушам двама души едновременно. А нали Цезар е диктувал по седем писма наведнъж!
— Монсеньор — отговори Жоайоз и хвърли на бедния музикант поглед, под който той сведе глава с престорено смирение както обикновено, — аз не съм певец и следователно, когато говоря, не се нуждая от акомпанимент.
— Добре, добре! Спрете, Орили!… И така — продължи Франсоа, — вие, Жоайоз, не одобрявате моето решение да завладея Антверпен с щурм?
— Не, монсеньор.
— Но този план бе одобрен от военния съвет!
— Затова и моите думи са така предпазливи, защото говоря след толкова опитни пълководци.
И Жоайоз според дворцовия обичай се поклони на всички страни.
Някои от командирите веднага изразиха съгласието си с адмирала, други премълчаха, но показаха своето одобрение със знаци.
— Граф дьо Сент-Енян — обърна се херцогът към един от най-смелите си военачалници, — вие нали не споделяте мнението на господин дьо Жоайоз?
— Напротив, ваше височество, споделям го.
— Така! А аз, като видях вашата гримаса, си помислих…
Всички се разсмяха. Жоайоз побледня; а Сент-Енян почервеня.
— Ако граф дьо Сент-Енян — каза Жоайоз — има навика да изразява мнението си по този начин, това означава, че не е достатъчно учтив събеседник. Това е всичко.
— Господин дьо Жоайоз — развълнува се дьо Сент-Енян, — негово височество без право ми натяква моето обезобразяване, което получих, докато му служех. При щурма на Като-Камбрези бях ранен с пика в главата и оттогава получавам нервни тикове. Те са причина за гримасите, за които негово височество се сърди… Но това, което казах сега, господин дьо Жоайоз, не е извинение, а обяснение — гордо завърши графът, обръщайки се с лице към адмирала.
— Не, господине — каза Жоайоз и му подаде ръка. — Това е упрек от ваша страна, и то напълно справедлив.
— За какво би могъл да ви упрекне Сент-Енян, господин дьо Жоайоз? Та нали той въобще не ви познава?
— За това, че макар и за минута можах да си въобразя, че господин дьо Сент-Енян е толкова слабо привързан към ваше височество, та ви е дал съвет да превземете Антверпен с щурм.
— Но трябва най-после — възкликна херцогът — да се определи моето положение в тази страна! Аз съм херцог на Брабант и граф на Фландрия по име и следователно именно аз трябва да заповядвам тук! Мълчаливия, който се крие неизвестно къде, ми обещаваше кралска власт. Къде е тя? В Антверпен? А Мълчаливия къде е? Вероятно също в Антверпен. Значи трябва да се превземе Антверпен, тогава ще знаем какво да правим по-нататък.
— Ах, монсеньор, кой ви даде съвета да щурмувате Антверпен? Принц Орански, който се скри в същата минута, когато трябваше да се тръгне на поход; принц Орански, който, като предостави на ваше височество възможността да се назове херцог на Брабант, запази за себе си управлението на херцогството. Монсеньор, до този момент вие, следвайки съветите на принц Орански, само настроихте фламандците срещу себе си. Щом претърпите поражение — всички тези, които сега не смеят да ви погледнат в очите, ще ви подгонят като страхливи псета.
— Как! Вие смятате, че могат да ме победят тези търговци на вълна, тези пивовари?
— Тези търговци на вълна и пивовари причиниха много неприятности на крал Филип Валоа, на император Карл V и на крал Филип II — трима владетели от династии, достатъчно славни, та сравнението с тях да бъде достатъчно ласкателно за вас, ваше височество.
— Ще рече, вие се страхувате от поражение?
— Да, монсеньор.
— Нека да бъде така, но аз не ще отстъпя!
— Ваше височество ще постъпи така, както реши — каза Жоайоз с поклон, — и ние от своя страна ще постъпим така, както вие заповядате.
— Това не е отговор, херцоже.
— И все пак това е единственият отговор, който мога да дам на ваше височество.
— Е, тогава докажете ми, че греша. Ще се радвам много, ако ме разубедите.
— Монсеньор, погледнете армията на принц Орански — тя беше ваша, нали така? И какво? Сега, вместо да бъде редом с вашите войски пред Антверпен, тя е в Антверпен. Вижте Мълчаливия, както вие сам го наричате: той беше наш приятел и ваш съветник, а сега вие сам сте убеден, че той се превърна във ваш неприятел. Погледнете фламандците — когато бяхте във Фландрия, те при вашето приближаване вдигаха знамена по къщите и лодките си; сега, щом ви забележат, затварят градските порти и насочват срещу вас дулата на оръдията. Все едно, че сте херцог Алба. Така че аз заявявам пред вас — фламандците и холандците, Антверпен и принц Орански само чакат случай да се обединят срещу вас и ще го направят в същата минута, в която вие дадете заповед на началника на вашата артилерия да открие огън.
— Е, какво — отговори херцог д’Анжу, — следователно ние с един удар ще победим Антверпен и Орански, фламандците и холандците.
— Не, монсеньор, защото вие имате точно толкова хора, колкото са нужни, за да щурмувате Антверпен при условие, че ще имаме работа само с неговите жители, докато в действителност вие ще бъдете нападнат от Мълчаливия без никакво предупреждение.
— И така, вие упорито държите на своето мнение?
— Кое по-точно?
— Че ще бъдем разбити.
— Неминуемо!
— Е, какво! Това лесно може да се избегне поне лично, от вас. Господин дьо Жоайоз — продължи
