френски знамена. Събитията се развиваха през нощта. Безброй бивачни огньове опасваха в полукръг Шелда, много пълноводна при Антверпен, и се отразяваха в нейната повърхност.
От височината на градските укрепления часовите виждаха как проблясват мускетите на френските часови — също така безопасни поради широчината на реката, отделяща вражеската армия от града — като отблясъците на хоризонта в топла лятна вечер.
Това бе войската на херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу бе известен като завистлив, честолюбив и импулсивен човек. На крачка от трона, той не бе способен да чака търпеливо смъртта да му разчисти пътя. При Шарл IX той се стремеше към наварския престол, след това към престола на самия Шарл IX и на края към престола, зает от неговия брат Анри, бившия полски крал, чиято глава бе увенчана с две корони. Това бе предизвикало болезнена завист у херцог д’Анжу, който не бе успял да се сдобие дори и с една.
Тогава той обърна поглед към Англия, където управляваше жена, и за да получи корона, бе поискал ръката на тази жена, макар тя да се казваше Елизабет и да бе по-възрастна от него с двадесет години. Щастието му се усмихна и този „галеник на съдбата“ внезапно бе споходен от милостта на могъщата кралица, недосегаема дотогава за простосмъртните — Елизабет се сгоди с него. Фландрия му предлагаше корона.
Ние нямаме претенции за званието историк. Ако понякога ставаме такъв, то е само тогава, когато романът се издига до нивото на историята. Дойде време нашият любознателен поглед да проникне в живота на херцог д’Анжу, преплитащ се постоянно с великите съдби на кралете и затова богат ту на мрачни, ту на славни събития, които обикновено бележат пътя на коронованите особи.
И така, да разкажем с няколко думи този живот. Като видя, че неговият брат Анри III се е оплел в разпрата си с братята Гиз, херцог д’Анжу премина на тяхна страна, но скоро се убеди, че те в действителност преследват една-единствена цел — да сменят династията Валоа на френския престол със себе си. Той скъса с братята Гиз, което за него не бе безопасно. Екзекуцията на Салсед показа какво значение отдават лотарингските херцози на приятелските чувства на херцог д’Анжу.
Точно тогава към него се обърнаха фламандците. Измъчени от испанското господство, ожесточени от кървавите зверства на херцог Алба54, излъгани от псевдо-мира, който сключи с тях дон Хуан Австрийски, възползувал се от този мир, за да завладее Намюр и Шарлемон, фламандците призоваха на помощ Вилхелм Насауски, принц Орански и го назначиха за генерал-губернатор на Брабант.
Две думи за този персонаж, който заема в историята внушително място, а в нашия разказ се появява съвсем за малко.
По това време Вилхелм Насауски, принц Орански е над петдесет години. От ранно детство той възприема суровите принципи на Реформацията и като юноша осъзнава величието на своята мисия. Тази мисия, поверена му, според дълбокото убеждение на Вилхелм, свише, се състои в създаването на Холандската република, която той впоследствие основава. На младини е призован в двора на Карл V. Старецът император познава отлично хората. Той оценява по достойнство Вилхелм и неведнъж този монарх, който владееше най-обширната държава, обединена някога под един скиптър, се съветва с юношата по най- сложните въпроси, свързани с Нидерландия. Нещо повече, младежът не е навършил още двадесет и четири години, когато Карл V в отсъствието на прославения Филибер — Емануил Савойски — му поверява командването на армията във Фландрия. Вилхелм оправдава това доверие. Той всява страх у херцог дьо Невер и Колини — двама от най-изтъкнатите пълководци на това време — и под носа им укрепява Филипвил и Шарлемон. В деня на отричането си от престола, когато слиза от трона, Карл V се опира на неговото рамо.
Тогава на сцената излиза Филип II и макар Карл да моли своя син да се отнася към Вилхелм като към брат, Вилхелм скоро разбира, че Филип е от онези владетели, които предпочитат да нямат роднини. Съзнанието на Вилхелм бива обсебено от великата идея за освобождението на Холандия и разкрепостяването на Фландрия, мисъл, която може би завинаги щеше да остане скрита, ако на Карл V не бе му хрумнало да смени императорската мантия с монашеско расо.
От този ден Вилхелм поема ролята, с която се прославя като един от най-великите актьори на драмата, наречена световна история. Постоянно побеждаван в борбата против превъзхождащото могъщество на Филип II, той възобновява постоянно тази борба, укрепвайки след всяко поражение; всеки път той събира нова войска вместо предишната, обърната в бягство или разгромена, и се появява със свежи сили, винаги приветствуван като освободител.
Между тези непрекъснато редуващи се нравствени победи, и материални поражения Вилхелм, по това време в Монс, узнава за кървавите ужаси на Вартоломеевата нощ.
Това е жесток удар, поразил Нидерландия. Холандия и калвинистката част на Фландрия загубват в това ужасно клане своите най-храбри съюзници — френските хугеноти.
Вилхелм отстъпва от Монс, прехвърля войските към Рейн и изчаква бъдещото развитие на събитията.
Справедливостта обикновено възтържествува.
Внезапно се разпространява неочаквана вест, която поразява всички. Насрещен вятър подгонва морските гьози55 — имало морски гьози и горски гьози — към порт Брил. Като виждат, че връщането в открито море е невъзможно, гьозите се покоряват на стихията, влизат в пристанището и след отчаян щурм превземат града, в който вече за тях били издигнати бесилки. След завземането на града те прогонват от неговите околности испанските гарнизони и като не намират в своята среда човек, достатъчно способен да развие успеха, постигнат по волята на случая, призовават принц Орански. Вилхелм се явява незабавно: необходимо е да се въвлече в борбата цяла Холандия и да се ликвидира завинаги възможността за примирие с Испания.
По настояване на Вилхелм е издаден едикт, забраняващ католическия култ в Холандия, подобно на забраната на протестантския култ във Франция.
С обнародването на този едикт отново започва война. Херцог Алба изпраща срещу въстаналите собствения си син, Толедския херцог, който им отнема няколко града, но тези поражения не само не сломяват мъжеството на холандците, а като че ли им придават сили. Грабват оръжието всички от Зайдер- Зее до Шелда. В Испания се уплашват, отзовават Алба и на негово място назначават дон Луис дьо Реквезенс, един от победителите при Лепанто.
Тогава Вилхелм е сполетян от редица нови нещастия. Испанците нахлуват в Холандия, обсаждат Лайден и разграбват Антверпен. Изглежда, че всичко е загубено, когато провидението за втори път идва на помощ на току-що родената република — Реквезенс умира в Брюксел.
На осми ноември 1576 година, т.е. четири дни след разгрома на Антверпен, обединените провинции подписват така наречения Гентски мир, като се задължават да си оказват помощ в борбата за освобождение „от гнета на испанците и другите чужденци“.
Дон Хуан се връща и заедно с него се възобновяват злочестините на нидерландците. За по-малко от два месеца Намюр и Шарлемон биват превзети.
Фламандците отговарят на тези две поражения с избирането на принц Орански за генерал-губернатор на Брабант.
Идва ред и на дон Хуан да умре. Положително и Господ Бог съдействува за освобождението на Нидерландия. Приемник на дон Хуан става Александър Фарнезе56.
Този владетел е твърде опитен и очарователен в общуването с хората, кротък и силен едновременно, мъдър политик и добър пълководец. Фландрия се сепва, когато той, вместо да я хули като размирница, я нарича приятел.
Вилхелм разбира, че Фарнезе със своите обещания ще постигне много повече за Испания, отколкото херцог Алба със своите зверства.
По негово настояване на 29 януари 1579 година провинциите сключват Утрехтската уния, станала основа на новия държавен строй в Холандия. Опасявайки се, че силите му не ще стигнат сам да осъществи освобождението, Вилхелм издействува да се предложи нидерландската корона на херцог д’Анжу при условие, че ще бъдат запазени неприкосновеността на привилегиите на холандците и фламандците и свободата на вероизповедание. С това бива нанесен тежък удар на Филип II. Той отговаря като обявява награда от двадесет и пет хиляди екю за премахването на Вилхелм. Генералните щати, свикани в Хага,
