незабавно оповестяват, че лишават Филип II от нидерландския престол.
Интригите на Филип II обаче дават своите плодове. По време на организираното в чест на пристигането на херцог д’Анжу празненство се чува изстрел и Вилхелм се олюляза — бива ранен.
Под въздействието на тези събития Вилхелм е обзет от дълбока скръб, нарушавана рядко от замислена усмивка. Фламандците и холандците се прекланят пред този затворен човек като пред самия Бог — та нали те съзнават, че в него и само в него е цялото им бъдеще. Когато той се разхожда бавно, загърнат в широкия си плащ, с нахлупена над очите широкопола шапка, мъжете се отдръпват, за да му направят път, а майките със суеверно благоговение го сочат на децата с думите: „Виж, сине, ето идва Мълчаливия!“
И така, по предложение на Вилхелм фламандците избират Франсоа Валоа за херцог на Брабант, граф на Фландрия — казано другояче за свой върховен господар. Това не само не пречи, но даже способствува Елизабет да подхранва както преди надеждата му за брачен съюз. В този съюз тя вижда възможност за присъединяване на фламандските и френските калвинисти към английските, а може би мъдрата Елизабет мечтае за тройна корона.
Принц Орански е привидно благоразположен към херцог д’Анжу и го покровителствува от висотата на своята популярност, но според Вилхелм това ще продължи до настъпването на подходящия момент за свалянето на Французина от власт, така, както е свалена навремето тиранията на Испанеца.
С влизането на френския принц в Брюксел Филип II предлага на херцог дьо Гиз да бъде продължен сключеният по-рано с дон Хуан договор, според който Лотарингеца се задължава да подкрепя испанското господство във Фландрия. В замяна Испанеца обещава да помогне на Лотарингеца да осъществи мечтата на семейство Гиз, а именно: нито за минута да не се спират усилията за завладяване на френския престол.
Дьо Гиз се съгласява, а и няма друг избор: Филип II заплашва, че ще изпрати копие от договора на Анри Френски. Тогава Испанеца и Лотарингеца изпращат испанеца Салсед, привърженик на семейство Гиз, да убие от засада херцог д’Анжу, победоносния владетел на Фландрия. Наистина убийството би удовлетворило напълно и двете страни. Със смъртта на херцог д’Анжу се премахва както претендентът на престола на Фландрия, така и наследникът на френската корона. Салсед не успява да изпълни своето намерение — хващат го и го екзекутират на Гревския площад.
И така, и херцог д’Анжу, и Мълчаливия остават живи. Външно — добри приятели, а в действителност — съперници, още по-непримирими от тези, които им изпращат убийци.
Вече стана дума, че херцог д’Анжу е приет с недоверие. Брюксел отваря за него своите врати, но Брюксел не е нито Фландрия, нито Брабант.
Затова херцогът, като действува ту с убеждение, ту със сила, започва постепенно, град след град, да завладява опърничавото нидерландско кралство.
Фламандците от своя страна не се съпротивляват много настойчиво, съзнавайки, че херцог д’Анжу ги защитава надеждно от испанците; те не бързат да приемат своя освободител, но все пак го приемат.
Всичко свършва с това, че херцогът, крайно самолюбие по рождение и затова възприемащ бавността на фламандците като поражение, започва да използува сила при завладяването на градовете, които не му се покоряват така бързо, както би желал.
Тъкмо това чакат както неговият съюзник Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, така и най-лютият му враг Филип II, които се дебнат зорко един друг.
Като спечелва няколко победи, херцог д’Анжу разполага своя лагер срещу Антверпен. Той решава да превземе този град, който херцог Алба, Реквезенс, дон Хуан и херцогът на Парма един след друг подчиняват под своя власт, но който нито един от тях не успява да пороби дори за малко.
Антверпен призовава херцог д’Анжу на помощ срещу Александър Фарнезе, но когато херцог д’Анжу на свой ред възнамерява да завладее Антверпен, градът насочва своите оръдия против него.
Такова е положението, в което е изпаднал Франсоа, принц на Франция, през времето, когато отново се появява в нашия разказ — два дни след присъединяването на адмирал Жоайоз към него.
Глава 32
Лагерът на новопоявилия се херцог на Брабант се бе разпрострял по двата бряга на Шелда. Армията бе добре дисциплинирана, но в нейните редове цареше съвсем разбираемо вълнение.
То бе предизвикано от обстоятелството, че на страната на херцог д’Анжу се сражаваха много калвинисти, присъединили се към него не толкова от симпатия към особата му, а от желание да ядосат колкото се може по-силно испанците и още повече френските и английските католици. Следователно честолюбието, а не убедеността или предаността, бе подтикнало тези хора да воюват; чувствуваше се, че веднага след завършване на похода те ще напуснат пълководеца или ще му поставят свои условия.
Другата страна, т.е. неприятелят, се ръководеше от твърди, ясни принципи, от напълно определена цел, а честолюбието и злобата липсваха.
Антверпен не отхвърляше Франсоа, но сигурен в храбростта и бойния опит на своите жители си оставяше правото да изчака. Освен това антверпенците знаеха, че само да протегнат ръка и освен херцог дьо Гиз, наблюдаващ внимателно от Лотарингия хода на събитията, ще намерят в Люксембург Александър Фарнезе. Защо да не се възползуват от подкрепата на Испания против херцог д’Анжу така, както по-рано бяха призовали херцога на помощ срещу Испания? А вече, след като с помощта на Испания бъде даден отпор на херцог д’Анжу, може да се разчистят и сметките с Испания.
Републиканците се опираха на велика сила — железния здрав разум.
Но изведнъж те видяха, че в устието на Шелда се появява флот, и научиха, че този флот е доведен от най-главния адмирал на Франция в помощ на врага им.
Откакто херцог д’Анжу обсади Антверпен, той, естествено, се превърна във враг на неговите жители.
Научавайки за пристигането на Жоайоз, калвинистите на херцог д’Анжу направиха почти толкова кисели физиономии, колкото и самите фламандци. Калвинистите бяха твърде храбри, но и твърде ревниво пазеха своята воинска слава. Те бяха доста сговорчиви в паричните въпроси, но не можеха да търпят, когато други се опитваха да оберат лаврите им и на всичко отгоре с тези шпаги, които през Вартоломеевата нощ умъртвиха толкова много хугеноти.
Ето как същата вечер, когато пристигна флотът, започнаха безкрайни спорове, които продължиха с голям шум през следващите два дни.
Всеки ден антверпенците виждаха от крепостните стени по десет-дванадесет дуела между католици и хугеноти. Жертвите от тези дуели, които приемаше реката, бяха значително повече от хората, които французите биха загубили при схватка с неприятеля.
Във всички стълкновения Франсоа играеше ролята на помирител, което беше съпроводено от огромни трудности. По отношение на френските хугеноти той пое определени задължения. Да позволи да бъдат оскърбявани, означаваше да се лиши от моралната подкрепа на фламандските хугеноти, които биха могли да направят на французите важни услуги в Антверпен.
От друга страна — да дразни католиците, изпратени от краля, би означавало за херцог д’Анжу да допусне не само политически гаф, но и да опетни своето име.
Пристигането на това мощно подкрепление, на което не бе разчитал и самият херцог, предизвика объркване сред испанците и докара семейство Гиз до състояние на неописуема ярост. Необходимостта всички партии в лагера пред Антверпен да се съобразяват една с друга се отразяваше пагубно на дисциплината.
Жоайоз не беше спокоен сред всички тези хора, ръководени от толкова различни чувства. Той съзнаваше смътно, че времето на успехите е отминало. Във въздуха се носеше предчувствие за огромна несполука и младият адмирал, ленив като истински придворен и честолюбив като истински военачалник, горчиво съжаляваше, че е пристигнал от толкова далеч, за да сподели поражението.
Той мислеше и говореше искрено, че решението да се обсади Антверпен е голяма грешка на херцог д’Анжу. Принц Орански, който бе дал този коварен съвет, изчезна веднага, след като съветът бе последван,
