— Да, госпожо, аз съм — печално и смирено отговори старецът и свали шапката си от побелялата си глава.
— Граншан, ти! О, Боже! Предчувствието ми не ме излъга — моят баща е мъртъв!
— Да, госпожо — отговори Граншан, забравил всички предупреждения на Реми. — Да, Меридор остана без стопанин.
Бледната дама запази спокойствие и твърдост: тежкият удар не я сломи.
Като я видя толкова покорна на съдбата и толкова мрачна, Реми се приближи до нея и ласкаво докосна ръката й.
— Какъв беше краят му? — попита дамата. — Кажете ми всичко, приятелю!
— Госпожо, господинът от известно време не ставаше от креслото си, а преди една седмица получи трети удар. За последен път с труд произнесе името ви, после загуби дар слово и в полунощ почина…
Диана (така наричаха дамата) със знак благодари на стария слуга и без да каже повече дума, се качи в спалнята си.
— Най-после тя е свободна — прошепна Реми, още по-бледен и мрачен от нея. — Да вървим, Граншан, да вървим!
Спалнята на дамата се намираше на втория етаж и се осветяваше само от малко прозорче, което гледаше към двора.
Стаята беше подредена богато, но всичко навяваше мрачно настроение. Нито цвете, нито скъпоценности, нито позлата; вместо злато и сребро — навсякъде дърво и почернена стомана; в ъгъла на стаята висеше портрет на мъж в рамка от абанос, върху него падаше светлина от прозореца — очевидно той бе пробит за тази цел.
Пред портрета дамата падна на колене, скръбта късаше сърцето й, но очите й оставаха сухи.
Диана устреми към този благороден образ поглед, пълен с неизяснима любов и нежност, с надежда, че той ще оживее и ще се отзове.
Художникът беше изобразил млад мъж на около двадесет и осем-тридесет години; той беше полегнал на софата полуоблечен, от раната на гърдите му струеше кръв, дясната му, ранена ръка беше увиснала от ложето, но още стискаше парче от шпагата.
Вместо името, на рамката, под портрета, с червени като кръв букви бяха изписани думите: „AUT CAESAR, AUT NIHIL“52
Дамата простря ръце към портрета и заговори с него така, както обикновено разговарят с Бога.
— Аз те умолявах да чакаш — каза тя, — макар че твоята възмутена душа жадуваше, мъст; мъртвите виждат всичко и ти, любов моя, знаеш, че останах да живея заради това да не стана отцеубийца; аз бях длъжна да умра заедно с теб, но смъртта ми би убила баща ми. Ти знаеш, над твоето окървавено, бездиханно тяло аз дадох свещен обет; заклех се да въздам кръв за кръв, смърт за смърт… Ти ме чакаше, мой любими, чакаше ме — благодаря ти! Сега съм свободна, последното звено, което ме задържаше на земята, е разкъсано от Господа — да бъде благословено името му! Сега цяла съм твоя; стига криене, стига тайни заговори! Мога да действувам съвсем открито, защото след себе си няма да оставя никого на земята и съм в правото си да я напусна. — Тя се надигна и целуна ръката, която висеше като че ли извън рамката. — Скоро ще дойда при теб и ти накрая ще ми отговориш, скъпа сянко, с която аз толкова говорех, без никога да получа отговор.
Диана млъкна, стана с такава почит, като че ли беше говорила със самия Бог, и седна на дъбовата скамейка.
— Бедният татко! — прошепна тя с безстрастен глас, който сякаш не принадлежеше на човешко същество.
После потъна в дълбок размисъл, изглежда той й даваше забрава в тежката скръб сега и в нещастията, които беше преживяла в миналото.
Изведнъж тя се изправи и каза:
— Да, така ще бъде по-добре, Реми!
Верният слуга вероятно чакаше пред вратата, защото се появи начаса.
— Тук съм, госпожо.
— Достойни друже, братко — промълви Диана, — сбогувайте се с мен, защото дойде време да се разделим.
— Да се разделим! — възкликна младежът с такава скръб в гласа, че събеседничката му трепна. — Какво говорите, госпожо?
— Да, Реми, сега, когато изпълнението се приближава, сега, когато препятствието отпадна, аз не отстъпвам, не, но аз не искам да увлека след себе си по пътя на престъплението една възвишена и неопетнена душа, затова, друже, вие ще ме напуснете.
Реми изслуша думите на графиня дьо Монсоро с мрачен и почти надменен вид.
— Госпожо — отговори той, — нима си въобразявате, че пред вас стои разслабен старец? Госпожо, аз съм на двадесет и шест години, пълен съм с кипяща жизнена сила, която само видимо е секнала в мен. Ако аз, трупът, извлечен от гроба, още живея, то това е само, за да извърша някакво ужасно деяние. Не отделяйте своя замисъл от моя, госпожо, щом тези две мрачни идеи са обитавали така дълго под един покрив; където и да се отправите, аз ще тръгна с вас; каквото и да предприемете, аз ще ви помогна; ако, госпожо, независимо от молбите ми, вие упорствувате в решението си да ме изгоните…
— О! — прошепна младата жена. — Да ви изгоня! Каква дума произнесохте, Реми!
— Ако упорствувате в това решение — продължи Реми, все едно тя нищо не беше отговорила, — аз знам какво да правя и нашите дълги търсения, от днес безполезни, за мен ще завършат с два удара с нож: единият от тях ще порази сърцето на известно вам лице, а другият — моето собствено.
— Реми! Реми! — възкликна Диана, приближи се до младежа и повелително простря ръка над главата му. — Реми, не говорете така! Животът на този, когото заплашвате, не ви принадлежи, той е мой. Вие знаете какво се случи, Реми, и това не е сън. Кълна ви се в деня, когато дойдох да се поклоня на изстиналото вече тяло на този, който… — Тя посочи портрета. — В този ден — казвам ви, — прилепих уста към откритата рана и тогава от дълбините и ме позова глас, неговият глас, който говореше: „Отмъсти за мен, Диана, отмъсти за мен!“
Верният слуга наведе глава.
— Значи трябва да отмъстя аз, а не вие — продължи Диана. — Освен това, заради кого умря той? За мен и поради мен.
— Аз съм длъжен да ви се подчинявам, госпожо — отговори Реми. — Кой заповяда да ме намерят сред труповете, с които беше покрита тази стая? Вие! Кой изцели моите рани? Вие!… Кой ме криеше? Вие, вие, с други думи втората половина от душата на този, за когото аз бих умрял с такава радост. Заповядвайте ми и аз ще ви се подчинявам, само недейте ме кара да ви напусна!
— Нека бъде така, Реми: споделете съдбата ми; вие сте прав, вече нищо не ще ни раздели.
Реми посочи портрета и каза твърдо:
— Госпожо, него го убиха вероломно и затова също трябва да отмъстим вероломно… Да, вие още не знаете, че нощес открих тайната на aqua tofana53 — отровата на Медичите.
— Наистина ли?
— Да вървим, да вървим, госпожо, сама ще видите!
Глава 30
Реми заведе Диана в съседната стая, натисна пружината, скрита под паркета, и отвори тайния люк.
В отвора се виждаше стръмна и тясна стълба. Реми първи слезе няколко стъпала и подаде ръка на Диана: като се опираше на нея, Диана го последва. Двадесетте стъпала на тази стълба водеха в подземие, в което имаше пещ с огромно огнище, квадратна маса, два плетени стола и много стъклени и метални съдове.
