Сен-Мален.
Като видяха, че той се приближава, всички един през друг започнаха да викат:
— Елате тук, Ернотон!… Седнете тук, Карменж, до мен има свободно място!…
— Благодаря — отговори младежът, — аз искам да седна до господин дьо Сен-Мален.
Сен-Мален стана от мястото си. Всички впиха очи в него. Но изразът на лицето му начаса се промени.
— Аз ще се сместя, господине — каза той без всякакво раздразнение, — ще седнете там, където желаете, и заедно с това искрено и чистосърдечно моля да ме извините за моето нелепо поведение; аз бях пиян, сам казахте. Простете ми!
Заявлението на Сен-Мален съвсем не задоволи Ернотон, макар че беше ясно, че четиридесет и тримата гасконци, които искрено се тревожеха как ще завърши тази сцена, не оставиха нито една дума без внимание. Като чу радостните викове, които идваха отвсякъде, Ернотон разбра, че трябва да си даде вид, че е отмъстен напълно.
В същото време погледът му, насочен към Сен-Мален, го убеди, че трябва да внимава.
„Все пак този негодник е храбър — помисли Ернотон, — щом сега отстъпва, значи замисля нещо злодейско.“
Чашата на Сен-Мален беше пълна догоре. Той наля вино на Ернотон.
— Мир! Мир! — възкликнаха всички до един. — Да пием за помиряването на Карменж и Сен-Мален!
Карменж се възползува от това, че звънът на чашите и шумът от общия разговор заглушаваха неговия глас и като се наклони към Сен-Мален, му каза, любезно усмихнат, за да не може никой да се сети за значението на неговите думи:
— Господин дьо Сен-Мален, вие втори път ме оскърбявате, без да ми дадете удовлетворение; пазете се: след третото оскърбление ще ви убия като куче.
— На вашите услуги, господине — отговори Сен-Мален, — давам честна дума на благородник! — на ваше място бих постъпил точно така.
И двамата смъртни врагове се чукнаха като най-добри приятели.
Глава 29
В същото време, докато през щорите на странноприемницата „Гордият рицар“ струеше светлина и се носеше шумно веселие, в тайнствения дом, който беше познат на нашите читатели само отвън, имаше необикновено раздвижване.
Един олисял слуга сновеше напред-назад, пренасяйки опаковани вещи, които слагаше в куфар.
Като свърши тази работа, той зареди пистолета и провери леко ли се вади кинжалът с широкото острие от кадифената ножница, която после закачи за веригата, служеща му вместо пояс; на тази верига той прикрепи пистолета си, връзка ключове и молитвеник, подвързан с черна шагренова кожа.
Докато се занимаваше с всичко това, нечии стъпки, леки като движение на сянка, се чуха в стаите на горния етаж и се спуснаха по стълбите.
На прага се появи бледна, прилична на призрак жена с бяло покривало. С нежен глас, пеещ като птичка в горски гъсталак, тя попита:
— Реми, готов ли сте?
— Да, госпожо, и очаквам само вашия куфар.
— О, Реми, искам час по-скоро да бъда с баща си! Цял век не съм го виждала.
— Но вие го оставихте едва преди три месеца — възрази Реми. — Раздялата ви не е по-продължителна от обикновено.
— Реми, вие сте толкова изкусен лекар, нима сам не признахте, че на татко не му остава да живее много?
— Аз само изказах опасение, без да предсказвам бъдещето; понякога Господ Бог забравя старците и те — странно е да се каже — продължават да живеят по навик.
Реми млъкна, защото не можеше да каже нищо успокоително.
Събеседниците потънаха в унили размисли.
— За колко часа поръчахте конете? — попита накрая тайнствената дама.
— За два часа след полунощ.
— Току-що удари един часът.
— Да, госпожо.
— Никой ли не ни следи на улицата, Реми?
— Никой.
— Даже този нещастен младеж?
— Даже него го няма.
Реми въздъхна.
— Казвате го някак странно, Реми.
— Там е работата, че и той взе решение.
— Какво? — трепна дамата.
— Повече да не се вижда с нас или най-малко вече да не търси срещи…
— И къде иска да иде?
— Там, където отиваме всички ние — към покоя.
— Дари му, Господи, вечен покой — отговори дамата с хладен и мрачен глас като погребален звън. — Обаче… — И тя млъкна.
— Обаче?… — въпросително повтори Реми.
— Човек на неговата възраст, с неговото име и положение трябва да се надява на бъдеще!
— А вие надявате ли се на бъдеще, госпожо? Нали вашата възраст, име и положение са също толкова завидни?
В очите на дамата блесна зловещо пламъче.
— Да, Реми — отговори тя, — надявам се, щом живея, но почакайте… — тя се заслуша: — Струва ми се, че чувам конски тропот.
— На мен също ми се стори.
— Спряха пред вратата, Реми.
Реми слезе по стълбата и се приближи до входната врата в момента, когато някой почука силно с чукчето по вратата.
— Кой е? — попита Реми.
— Аз — отговори с треперещ и хриплив глас, — аз съм, Граншан, камердинерът на барона.
— О, Боже! Граншан, вие в Париж! Сега ще ви отворя.
Той отвори вратата и попита тихо:
— Откъде идвате?
— От Меридор.
— Влезте, влезте по-бързо! О, Боже!
Отгоре се чу гласът на дамата:
— Какво, Реми, дойдоха ли конете?
— Не, госпожо — отвърна Реми и като се обърна отново към стареца, попита: — Какво се е случило, Граншан?
— Не се ли досещате? — попита верният слуга.
— Уви, досещам се; но, заради всичко свято, не й съобщавайте това печално известие веднага!
— Реми, Реми — каза същият глас, — струва ми се, че разговаряте с някого?
— Да, госпожо.
Дамата слезе долу и се появи в дъното на коридора, който водеше към входната врата.
— Кой е тук? — попита тя. — Нима е Граншан?
