хапливо херцогът, — моят брат ви е изпратил тук, за да ме подкрепите. Няма да ви търсят отговорност, ако ви освободя и заявя, че не се нуждая от помощ.
— Вие, ваше височество, можете да ме освободите — каза Жоайоз, — но да се съглася на такова нещо в навечерието на боя, би било позор за мен.
Продължителни възгласи на одобрение се разнесоха в отговор. Херцогът разбра, че е отишъл твърде далеч.
— Любезни ми адмирале — каза той, като стана от своето ложе и прегърна младия мъж, — вие не искате да ме разберете. Грешката вече е сторена — трябва ли да я задълбочаваме? Сега ние стоим лице срещу лице с въоръжени хора, оспорващи ни това, което сами ни бяха предложили. Нима желаете да им отстъпя? Тогава те утре град след град ще отнемат всичко, което завоювах. Не, мечът е изваден — трябва да се действува с него, иначе те ще ни сразят.
— Щом ваше височество разсъждава така — отговори Жоайоз, — аз няма да кажа повече нито дума. Аз съм тук, за да ви се подчинявам, монсеньор, и повярвайте ми, ще тръгна с радост след вас, където и да ме поведете — към гибел или към победа. Обаче… но не, монсеньор…
— Какво има?
— Мога да кажа това само на вас, монсеньор.
Всички присъствуващи станаха и се оттеглиха навътре в просторната палатка на херцога.
— Говорете — каза той.
— Монсеньор, херцог дьо Гиз се опита да организира вашето убийство. Салсед не призна това на ешафода, но го потвърди на уреда за измъчване. Така че Лотарингеца, който играеше много важна роля в тази работа, ще бъде безкрайно радостен, ако благодарение на неговите интриги ни разбият при Антверпен и ако — кой знае? — в тази битка, без никакви разходи за Лотарингия, загине един потомък от френската кралска династия, за чиято смърт Гиз бе обещал на Салсед такова щедро възнаграждение. Прочетете историята на Фландрия, монсеньор, и ще разберете, че за фламандците е традиция да подхранват своята земя с кръвта на най-прославените владетели на Франция и най-благородните й рицари.
Херцогът поклати глава.
— Добре, Жоайоз — каза той, — ако се наложи, аз ще доставя на проклетия Лотарингец радостта да ме види мъртъв, но не и насладата да ме види да бягам. Аз жадувам за слава, Жоайоз, нали съм последният в своята династия и трябва да спечеля още много сражения.
След това херцогът, обръщайки се към сановниците, които по желание на адмирала се бяха оттеглили в дъното на палатката, промълви:
— Господа, щурмът не се отменя. Дъждът престана, тази нощ — на бой!
Жоайоз се поклони и каза:
— Благоволете, монсеньор, да изложите подробно вашите заповеди. Ние ги чакаме.
— Вие, господин дьо Жоайоз, разполагате с осем кораба, без да се смята адмиралската галера, нали така?
— Да, монсеньор.
— Вие ще пробиете отбранителната линия — да се направи това няма да бъде трудно, в пристанището си антверпенците имат само търговски кораби. След това вашите кораби ще спуснат двойна котва срещу крайбрежната улица. Ако бъде оказана съпротива, ще откриете убийствен огън по града и в същото време ще опитате да направите десант с вашите хиляда и петстотин моряци. Аз ще разделя сухопътната армия на две части: едната ще командва граф дьо Сент-Енян, а другата — аз. При първия оръдеен изстрел двете колони внезапно ще започнат щурм. Конницата ще остане в резерв, за да прикрие в случай на неуспех отстъплението на отхвърлената колона. Без съмнение една от тези три атаки ще сполучи. Отрядът, който превземе първи крепостната стена, ще изстреля ракета, за да сплоти около себе си останалите отряди.
Всички присъствуващи се поклониха на принца, изразявайки своето съгласие.
— А сега, господа — каза херцогът, — стига думи! Трябва незабавно да се събудят войниците и като се спазва редът, да се качат на корабите. Никаква светлина, никакъв изстрел не трябва да разкрият нашите намерения! Тръгвайте, господа, и успех! Щастието, което ни съпътствуваше до този момент, не ще се побои да премине заедно с нас Шелда!
Пълководците напуснаха палатката на херцога и дадоха необходимите заповеди.
Скоро целият този разтревожен хорски мравуняк зашумя глухо, но човек можеше да си помисли, че вятърът лудува в безкрайните тръстикови полета и високата трева.
Адмиралът се върна на своя кораб.
Глава 33
Антверпенците обаче не съзерцаваха бездейно войнствените приготовления на херцог д’Анжу и Жоайоз не бъркаше като смяташе, че те са озлобени до крайност.
Антверпен поразително приличаше на кошер вечер — отвън спокоен и пуст, а вътре пълен с шум и движение.
Въоръжени фламандци патрулираха по улиците, барикадираха домовете си, заграждаха улиците с двойни вериги, побратимяваха се с войниците на принц Орански, които навлизаха в града на малки отряди. Пристигна и самият принц Орански, неразпознат от никого, но изпълнен с онова спокойствие и с онази твърдост, с които изпълняваше взетите вече веднъж решения.
Принц Орански се настани в Кметството, където прие началниците на отрядите от градското опълчение, направи преглед на офицерите от наемните войски й накрая събра всички командири и им изложи своите намерения.
Най-непоколебимо от тях бе намерението да се използуват действията на херцог д’Анжу срещу Антверпен, за да се скъса с него. Херцог д’Анжу беше стигнал дотам, докъдето беше искал да го доведе Мълчаливия, който виждаше с радост, че новият претендент за върховната власт се погубва така, както и всички останали.
В същата тази вечер, в която херцог д’Анжу се готвеше за щурм, принц Орански, намиращ се от два дни в Антверпен, се съвещаваше с коменданта на града.
При всяко възражение, правено от коменданта против плана за настъпателни действия, предложен от принц Орански, Вилхелм клатеше глава с вид на човек, смаян от такава нерешителност.
Но всеки път комендантът казваше:
— Принце, вие знаете, че пристигането на монсеньора е решено. Нека да го почакаме.
При тази магическа дума Мълчаливия неизменно въсеше вежди, но все пак чакаше. Погледите на присъствуващите се обръщаха към тиктакащия величествено голям стенен часовник и изглеждаше, като че ли всички се молят махалото да ускори идването на този, когото чакаха с такова нетърпение.
Удари девет. Несигурността се смени с истинска тревога. Патрулите съобщиха, че във френския лагер се забелязва раздвижване.
— Господа — възкликна Мълчаливия, щом чу това донесение, — виждате, че времето не чака, а още нищо не е направено за защитата на подстъпите към града. И така, господа, да започнем съвещанието!
Едва успя да каже това, когато тежката завеса на вратата се повдигна, влезе служител от Кметството и произнесе само една дума:
— Монсеньорът!
В гласа на този човек, в радостта, която той изрази неволно при изпълнението на своите скромни задължения, се чувствуваше целият възторг на народа и цялото му доверие към този, когото почтително и безлично назоваваха „монсеньор“.
Още не бе отзвучала думата, произнесена с треперещ от вълнение глас, когато в залата влезе висок мъж с внушителен вид, загърнат от главата до петите с плащ, който носеше с неподражаема елегантност.
Той се поклони учтиво на всички присъствуващи, но гордият му, проницателен поглед мигновено разпозна сред военните принц Орански. Непознатият веднага се приближи към него и му подаде ръка, която
