и за двете стотици свои изгорели или удавили се другари.
Отрядът фламандци, атакуван от Жоайоз, бе изтребен като шепа зърна от ято птици.
Опиянени от първия успех, моряците продължаваха да настъпват.
Херцог д’Анжу виждаше горящия флот като далечно сияние. Чувайки оръдейните изстрели и грохота на взривяващите се кораби, той предполагаше, че се води жесток бой, който, естествено, ще завърши с победа на Жоайоз; нима можеше да се предположи, че няколко фламандски кораба ще победят френския флот!
Всеки момент той очакваше донесение за извършеното от Жоайоз нападение, когато неочаквано му съобщиха, че френският флот е унищожен, а Жоайоз със своите моряци се е врязал в средата на фламандската войска.
Тогава херцогът се обезпокои много. Флотът осигуряваше отстъплението, а следователно и безопасността на армията.
Той изпрати заповед до калвинистката конница за подновяване на атаката; измъчените конници и коне стегнаха редиците, за да се хвърлят срещу антверпенците.
В суматохата на битката се чуваше гласът на Жоайоз, който крещеше:
— Дръжте се, господин дьо Сент-Енян!… Франция! Франция!…
Като жътвар, готвещ се да събере реколтата от изкласилата нива, той косеше със своята шпага враговете; изнеженият кралски любимец, надянал броня, беше придобил митичната сила на Херкулес.
Чувайки този глас, който заглушаваше шума на битката, виждайки тази шпага, проблясваща в мрака, пехотата отново се изпълни с мъжество и следвайки примера на конницата, напрегна всички сили и възобнови боя.
Тогава от града излезе този, когото наричаха монсеньор, яхнал породист вран кон.
Той беше в черни доспехи, тоест в шлем, броня, железни ръкавици и набедреници — всичко от черна стомана; следваха го петстотин конници на прекрасни коне, които принц Орански бе дал под негова команда.
В същото време от противоположните врати тръгна и сам Вилхелм Мълчаливия начело на отбрана пехота, която не беше влизала в бой.
Конникът в черните доспехи побърза да отиде там, където се нуждаеха най-много от помощ — мястото, където се сражаваха Жоайоз и неговите моряци.
Фламандците познаха конника и му направиха път с радостни викове:
— Монсеньорът! Монсеньорът!
Жоайоз насочи коня си право срещу черния конник и двамата се вкопчиха в битка. Един от ударите на противника попадна точно в гърдите на Жоайоз, но шпагата отскочи от бронята и само одраска до кръв рамото му.
— А! — възкликна младият адмирал, усетил острието. — Той е французин и освен това сме имали един и същи учител по фехтовка!
Като чу това, непознатият се извърна и поиска да се отдалечи:
— Ако си французин — му извика Жоайоз, — ти си предател, защото се сражаваш срещу своя крал, своята родина, своето знаме!
В отговор непознатият се върна и с още по-голямо ожесточение нападна Жоайоз.
— Виж — извика му адмиралът — как постъпват, когато се сражават за родината си! Чистото сърце и честната ръка са достатъчни, за да защитят глава без шлем и чело без забрало.
И като разхлаби ремъците на своя шлем, той го хвърли далече от себе си, откривайки благородната си, красива глава; очите му гледаха гордо и с юношеска разпаленост.
Вместо да последва този доблестен пример, конникът в черните доспехи глухо изръмжа и вдигна шпага над незащитената глава на своя противник.
— А! — отрази удара с вик Жоайоз. — Познах, че си предател! Така че умри като предател!
И притискайки непознатия, той нанесе два или три удара, единият от които попадна в отвора на спуснатото забрало.
— Ще те убия! — мълвеше младият мъж.
Непознатият се канеше да нападне на свой ред, но тогава пристигна ездач и му пошепна на ухото:
— Монсеньор, прекратете тази схватка: вашата намеса е необходима ето там.
Непознатият погледна в посоката, показана му от пратеника и видя че редовете на фламандците се огъват под натиска на калвинистката конница.
— Наистина — каза той мрачно, — ето тези, които търсех.
След четвърт час французите започнаха да се отдръпват по цялата линия.
Господин дьо Сент-Енян вземаше всички мерки неговите хора да отстъпват по възможност организирано.
Но от града излезе, последният, съвсем свеж отряд — конница от петстотин души, пехота от две хиляди — и атакува изтощената, вече отстъпваща армия. Този отряд се състоеше от стари воини на принц Орански, воювали някога с херцог Алба, с дон Хуан, с Реквезенс и Александър Фарнезе.
Французите бяха принудени да напуснат бойното поле и да отстъпят по суша, понеже флотът, на който се разчиташе в случай на поражение, беше унищожен.
Въпреки хладнокръвието на вождовете и храбростта на войниците сред французите започна неописуемо безредие.
Точно тогава непознатият начело на своя отряд, който не беше изразходвал силите си в боя, налетя върху бягащите и отново срещна в ариергарда Жоайоз с неговите моряци, две трети от които вече бяха паднали като храбреци.
От своя страна фламандците, свалили броните по настояване на този, когото наричаха монсеньор, преследваха армията на Анжуеца, без да й дават нито минута почивка.
При вида на този чудовищен разгром в сърцето на непознатия трепна нещо подобно на разкаяние.
— Достатъчно, господа, достатъчно — каза на френски той на своите хора. — Тази вечер ги прогониха от Антверпен, след седмица ще ги прогонят от Фландрия; да не молим за повече Бога на войната!
— А! Той е французин! Французин! — възкликна адмиралът. — Аз познах, той е предател! Бъди проклет и нека те порази смъртта, която заслужават предателите!
Това гневно проклятие очевидно смути този, който не трепна пред хиляди шпаги; той обърна коня си… и победителят побягна едва ли не със същата бързина, с която бягаха победените.
Но отстъплението на един-единствен враг не промени положението на бойното поле; страхът е заразителен, той успя да обхване цялата армия и под въздействието на тази безразсъдна сила войниците бягаха, колкото им държат краката.
Всичко това ставаше по времето, когато по заповед на монсеньора се отваряха бентовете и шлюзовете. От Лиер до Мехелен всяка рекичка, всеки канал, излезли от своите брегове, потопяваха низините в бушуваща вода. Бегълците обаче още нищо не подозираха.
Жоайоз нареди на своите моряци да спрат за нощуване; бяха останали общо осемстотин души и само сред тях след този разгром се бе запазило някакво подобие на дисциплина.
Начело на бягащата войска беше херцог д’Анжу; яздейки отличен кон в компанията на слугата, който водеше за юздата друг кон, той се движеше бързо, като че ли нямаше никакви грижи.
— Той е негодник и страхливец — казваха някои.
— Той е храбрец и поразява със своето хладнокръвие — говореха други.
Почивката продължила от два до шест сутринта, даде на хората сили, за да продължат отстъплението.
Но нямаше и помен от нещо за ядене.
Всички се надяваха да намерят подслон в Брюксел: този град се бе подчинил по-рано на херцог д’Анжу и там той имаше много привърженици.
В Брюксел, тоест на някакви си осем левги от мястото, където се намираше разбитата френска войска, можеше да се намери храна, удобни квартири, а след това да се възобнови прекъснатата кампания.
Като спря между Гебокен и Гекгут, херцог д’Анжу се разпореди закуската да бъде поднесена в една селска колиба. Съдейки по всичко, нейните жители я бяха напуснали предната вечер; в огнището още тлееше огън.
