Конникът стоеше безмълвен; лесно бе човек да се досети, че се пита дали да се върне, напред ли да препусне, или пък да почука в странноприемницата.
— Те са продължили — промълви пътникът. — Е, какво, тогава на път!
И като дръпна юздата, той продължи своя път.
„Утре — мислено реши Реми — ще тръгнем по друг път.“
Той се присъедини към Диана, която го чакаше с нетърпение.
— Е, какво — шепнешком попита тя, — преследва ли ни някой?
— Никой, аз греша. Освен нас на пътя няма никого, можете да спите съвсем спокойно.
— О! Не ми се спи, Реми, вие знаете това.
— Тогава поне вечеряйте, госпожо, от вчера не сте яли.
— На драго сърце, Реми.
Отново събудиха нещастната слугиня; тя се отнесе към това така добродушно, както и първия път; като разбра какво се иска от нея, тя извади от бюфета пушен бут, печен заек и сладко. След това донесе кана с пенлива бира. Реми седна на масата до своята господарка, взе хляб и започна да яде, отпивайки бира.
— А месото? — попита слугинята. — Защо не си взимате от месото, господине?
— Благодаря, дете мое, не искам.
Слугинята плесна с ръце, изразявайки по този начин учудването си от необичайната умереност на непознатия.
Като разбра, че този жест на слугинята изразиха известно разочарование, Реми хвърли на масата сребърна монета.
— О, Господи — възкликна слугинята, — не ми е нужно толкова, за двамата дължите шест дение.
— Оставете за себе си монетата, мила — каза пътешественичката. — Ние двамата, брат ми и аз, ядем малко, но съвсем не бихме желали от това да пострада вашият доход.
— Кажете, дете мое — попита Реми, — има ли друг път оттук за Мехелен?
— Има, господине, но много лош; затова пък… главният път е много хубав.
— Знам, дете мое, знам. Но трябва да пътувам по другия.
— Е, какво… исках само да ви предупредя, защото вашият спътник е жена и този път за нея ще бъде двойно по-тежък, особено сега.
— Защо, дете мое?
— Защото тази нощ сума народ от колиби и селища отива към околностите на Брюксел.
— Кой се преселва?
— Всички, които живеят в колиби, селца, градчета, където няма нито бентове, нито укрепления.
— Много е странно — промълви Реми.
— Ние също ще заминем на зазоряване — продължи слугинята, — всички от нашия град ще заминат. Вчера в единадесет часа през нощта по каналите и междуселските пътища подкараха целия добитък към Брюксел; ето защо на този път, за който ви казах, сега сигурно не можеш да се разминеш от коне, талиги и хора.
— Защо не вървят по главния път?
— Не знам: такава е заповедта.
Реми и неговата спътничка се спогледаха.
— Но ние можем да пътуваме по другия път, нали? Все пак отиваме в Мехелен!
— Мисля, че, да, само ако не предпочетете да тръгнем както всички за Брюксел.
Реми погледна своята спътничка.
— Не, не, да тръгваме веднага за Мехелен! — скочи Диана.
Конете не бяха разседлани още; Реми помогна на спътничката си да стъпи в стремето, след това сам яхна коня — и утрото ги завари вече на брега на Диле.
Глава 4
Опасността, която безпокоеше Реми, не бе ги отминала напълно, тъй като разпознатият от него през нощта конник, като измина четвърт левга от Вилворд и не видя никого на пътя, се убеди, че тези, след които яздеше, бяха спрели в този град.
Вероятно понеже се стараеше да остане по възможност незабелязан от двамата спътници, той не се върна, а полегна на ливадата от детелини, като остави коня си в един от дълбоките ровове, разделящи пасбищата във Фландрия.
Благодарение на тази предвидливост той се надяваше да вижда всичко, като сам остава невидим.
Този млад човек, когото читателят безспорно позна, беше все същият Анри дьо Бушаж, сблъскал се отново по волята на съдбата с жената, от която се бе заклел да бяга.
След своята беседа с Реми пред прага на тайнствената къща — казано другояче, след краха на всичките си надежди — Анри се върна в дома на семейство Жоайоз с твърдото намерение да напусне този свят.
Във Фландрия се водеше война: брат му Ан, адмирал дьо Жоайоз, командуваше флот и би могъл да му предостави възможност за достойно оттегляне от живота. Анри не мисли дълго: на следващата вечер, двадесет часа след заминаването на Реми и неговата господарка, той тръгна на път.
В писмата от Фландрия се говореше за предстоящ щурм на Антверпен. Анри се надяваше да стигне навреме. Приятно му бе да мисли, че поне ще умре с шпага в ръка, в прегръдките на брат си, под крилото на френското знаме.
Когато Анри, потънал в тези скръбни размисли, видя върха на Валансьонската камбанария, в града удари осем часът; като си спомни, че по това време градските врати се затварят, той пришпори коня си и за малко не събори един конник, спрял, за да затегне седлото на своя кон.
Анри не беше от онези знатни нахалници, които безсъвестно тъпчат всеки, който няма герб. Той се извини на непознатия; онзи понечи да се огледа, но тутакси извърна глава.
Анри трепна от изненада и се опита безуспешно да спре коня, който препускаше с всички сили.
„Полудявам — каза си той, — Реми във Валансьон! Същият този Реми, когото оставих преди четири дни на улица Бюси! Реми сам, без своята господарка — но с него, струва ми се, има някакъв юноша! Наистина скръбта погубва разума ми!“
Анри продължи пътя си и влезе в града. Спря коня си пред първата попаднала му странноприемница, хвърли поводите на коняря и седна на пейката до вратата в очакване да му приготвят стаята и вечерята.
Изведнъж той видя пред себе си същите пътници; сега те яздеха един до друг. Анри забеляза, че този, когото бе взел за Реми, често се оглежда.
— Този път — прошепна Анри — не бъркам: това е Рами. Не искам повече тази неопределеност, веднага трябва да изясня всичко.
Щом взе това решение, Анри стана и тръгна по главната улица на града след пътниците, но никъде не ги видя.
Обиколи всички странноприемници и накрая някой му каза, че видял как двама пътници пристигат в един западнал хан на улица Бефроа.
Дьо Бушаж успя да стигне там, когато стопанинът вече се канеше да затваря вратата.
Разпознавайки в миг в пристигналия млад мъж знатна особа, съдържателят се втурна да му предлага стая и всякакви услуги, а в това време Анри зорко се вглеждаше в дъното на коридора; в светлината на лампата, която държеше една слугиня, той успя да види Реми да се качва по стълбата.
На следващия ден Анри стана в зори, като се надяваше да се срещне с двамата пътници при отварянето на градските врати; той бе поразен, като чу, че през нощта двама непознати са помолили губернатора за разрешение да напуснат града и въпреки всички правила то им било дадено веднага.
Бяха тръгнали около един след полунощ и по такъв начин бяха спечелили цели шест часа. Анри трябваше да навакса загубеното време; той препусна в галоп, в Монс настигна пътниците и ги изпревари.
