Отново видя Реми, който, за да го познае, би трябвало да стане магьосник. Анри се бе преоблякъл въз войнишки дрехи и бе купил друг кон.
В първата странноприемница, в която бяха отсядали двамата спътници, той започна да разпитва настойчиво за тях, а тъй като към въпросите си добавяше и нещо, на което не можеше да се устои, накрая научи, че спътникът на Реми е млад човек, много красив, но много тъжен и не се оплаква от умора.
Анри трепна от поразила го светкавична мисъл.
— Дали не е жена? — попита той.
— Възможно е — отговори собственикът на странноприемницата, — сега оттук минават много жени, преоблечени като мъже — в този вид те по-лесно попадат във фламандската армия при мъжете си.
Това обяснение бе най-тежкият удар за Анри.
Излиза, че като говореше за неугасващата скръб на непознатата, Реми беше лъгал; излаза, че бе измислил вечната любов, потопила господарката му в неутешима скръб, — измислил я беше, за да се отърват от човека, който ги следеше упорито.
— Е, какво — си каза Анри, — ще дойде време за обяснение и ще обвиня тази жена за всичките й хитрини, които я принизяват до най-посредствените представителки на нежния пол.
При мисълта, че може да загуби и тази любов, и тези мечти, които го убиваха, юношата скубеше косите си, защото, както се казва, по-добре с умъртвено сърце, отколкото с опустошено.
Ние знаем, че все пак той беше последвал двамата пътници.
В Брюксел Анри се осведоми за предприетата от херцог д’Анжу кампания.
Фламандците се гордееха твърде много с постигнатия току-що успех в своята национална борба — защото недопускането на принца, призован по-рано от Фландрия, в Антверпен бе безспорен успех, — за да си откажат удоволствието да унизят малко френския дворянин, който им говореше с чист парижки акцент, приеман през всички времена от белгийците за много смешен.
Анри веднага бе обзет от най-сериозни опасения за края на тази експедиция, в която неговият брат изпълняваше твърде важна роля, поради което реши да ускори пристигането си в Антверпен.
Учудваше го обстоятелството, че Реми и неговата спътничка, явно заинтересовани да не бъдат познати от нето, пътуваха упорито по същия път.
Това доказваше, че и те отиват в Антверпен.
Като излезе от града, Анри, както вече е известно на читателя, се скри в детелината с твърдото намерение този път да види лицето на мнимия юноша, който придружаваше Реми.
Когато се изравниха с него, без ни най-малко да подозират, че някой ги наблюдава от равнината край пътя, дамата започна да поправя прическата си — тя не бе се осмелила да стори това в странноприемницата.
Анри я видя, позна я и едва не се срина безчувствен в канавката, където кротко пасеше неговият кон.
Конниците минаха покрай него.
И тогава Анри — толкова кротък, такъв търпелив, докато вярваше, че обитателите на тайнствената къща постъпват също така честно, както и той самият — избухна в ярост.
Плащът бе отметнат, качулката беше отметната, нерешителността в поведението му изчезна — пътят му принадлежеше толкова, колкото и на другите, и той тръгна спокойно по него, нагаждайки алюра на своя кон към алюра на движещите се отпред коне.
Той си обеща, че няма да заговори нито Реми, нито неговата спътничка, а само ще направи всичко възможно те да го познаят.
„Да, да — повтаряше си той, — ако сърцата им все още не са се вкаменили, моето присъствие ще бъде упрек към тези вероломни хора, за които терзанията на моето сърце са така сладки!“
Анри не бе изминал и петстотин крачки след двамата конници, когато Реми го забеляза. Като видя, че Анри не се страхува ни най-малко от разпознаване и язди, вдигнал гордо глава, с лице към тях, Реми се смути.
Забелязала неговото смущение, Диана се обърна.
— А! — възкликна тя. — Реми, струва ми се, че това е все същият младеж.
Реми се опита отново да я разубеди и успокои.
— Така или иначе — продължи Диана, като се огледа отново — ние вече сме в Мехелен; ако е необходимо да сменим конете, но трябва, колкото се може по-скоро, да попаднем в Антверпен.
— В такъв случай, госпожо, няма защо да се отбиваме в Мехелен: конете ни са добри, да отидем в селището, което се вижда ето там, наляво, струва ми се, то се нарича Вилеброк; така ще избегнем престоя в странноприемница, излишните въпроси, любопитството на хората без работа.
— Добре, Реми, отиваме в селището.
Анри се отклони от пътя там, където се отклониха и те, и ги последва, като спазваше същото разстояние.
Пристигнаха във Вилеброк.
В селото, което наброяваше двеста къщи, не беше останала жива душа; забравени от стопаните им кучета и заблудени котки се щураха изплашено из тази пустош; кучетата призоваваха с жален вой своите стопани, котките притичваха безшумно по улиците, докато намерят безопасно според тях убежище и тогава от отвора на врата или от отдушника на изба се показваше лукава любопитна муцунка.
Реми почука на двадесетина врати, но никой не отговори на това чукане.
На свой ред Анри, който като сянка не изоставяше нито на крачка от двамата пътници, се спря пред първата къща. Преди да продължи пътя си, той реши, че трябва да разбере какво се канят да предприемат те.
Те наистина взеха решение веднага, щом конете им се нахраниха със зоб, който Реми намери в хамбара на изоставената от стопаните и обитателите странноприемница.
— Госпожо — каза Реми, — намираме се в една размирна страна и в едно необикновено положение. Не бива да се втурваме необмислено срещу опасностите. По всяка вероятност ще се сблъскаме с отряд французи или фламандци, дори — испанци, защото тук, във Фландрия, която се оказа в това странно положение, сигурно е пълно с авантюристи от всички краища на света. Послушайте моя съвет, госпожо, да останем тук, в селото има достатъчно къщи, които могат да послужат като сигурно убежище.
— Не, Реми, аз трябва да продължа, нищо не може да ме спре — упорствуваше Диана.
— Щом е така — отговори Реми, — тръгваме!
И той пришпори своя кон, без да каже дума повече. Диана го последва, а Анри дьо Бушаж, който беше спрял едновременно с двамата конници, също потегли.
Глава 5
С напредването на пътниците местността придобиваше все по-странен вид. Никъде по ливадите не пасяха крави; никъде не се виждаха стада с овчари, нито кози, покатерили се по живия плет, за да достигнат зелените филизи на бодливите храсти и дивото грозде; никъде не се виждаше орач със своето рало; никъде не минаваше амбулантен търговец с тежък вързоп на гърба; никъде не звучеше меланхоличната песен на северняка колар, бавно стъпващ до натоварената догоре талига.
Докъдето и да стигнеше човешкият поглед в тези покрити със сочна растителност равнини, по хълмовете сред високата трева, до подстъпите към горите — навсякъде цареше безлюдие, не се чуваше човешки глас.
Свечеряваше се; обзет от смътна тревога, Анри инстинктивно усещаше, че двамата спътници пред него са в плен на същото чувство, и питаше въздуха, дърветата, небесната далечина и даже облаците за причината на това загадъчно явление.
Падна нощ, мрачна, хладна; проточено зави северозападният вятър и този вой в безкрайните простори беше по-страшен от безмълвието, което го бе предшествувало.
Реми хвана поводите на коня на своята спътничка и го спря:
