Глава 2
В мига, в който градският съвет в пълен състав излизаше от Кметството, от всички страни се раздадоха страшни викове.
Едновременно загърмя и артилерията.
Оръдейната стрелба изненада французите, предприели своя нощен поход с пълната увереност, че ще намерят заспалия град неподготвен.
Оръдията стреляха непрекъснато от антверпенските укрепления, но в тъмнината ефектът от стрелбата им беше нищожен: французите продължаваха мълчаливо своя път с онова пламенно безстрашие, което винаги проявяваха при настъпление.
Но изведнъж градските врати се разтвориха и от тях тичешком заизлизаха въоръжени хора, движени, противно на французите, не от стремителна разпаленост, а от някаква мрачна решителност.
Това бяха фламандците, тръгнали в плътни редици срещу врага, а над тях артилерията продължаваше да стреля.
Тутакси се завърза бой: сражават се яростно, сабя и нож се сблъскват със звън, копие се кръстосва с острие на кинжал; пламъци, избухващи при всеки изстрел от аркебуза или пистолет, осветяват обагрени с кръв лица.
В същия миг откъм Сент-Мари се донасят един след друг оглушителни взривове и над града, като огнен сноп, се издига огромно зарево. Там настъпва Жоайоз: задачата му е да извърши диверсия — да пробие отбранителните заграждения на Шелда, а след това да проникне със своя флот в сърцето на града.
Във всеки случай французите се надяват много на това.
Но нещата придобиват друг характер.
Вдигнал котва, Жоайоз със своята адмиралска галера начело на френския флот плаваше по вятъра, който гонеше корабите напред срещу течението. Всичко беше готово за битката: моряците на Жоайоз, въоръжени с абордажни саби, се построиха на кърмата; канонирите със запалени фитили не се отдалечаваха от оръдията; марсовите моряци, приготвили ръчни бомби, бдяха на мачтите и накрая, отбрани матроси, въоръжени с брадви, бяха готови да нахлуят на палубите на вражеските кораби.
Седемте кораба на Жоайоз, подредени във вид на клин, чието острие беше адмиралската галера, изглеждаха като грамада от исполински призраци, плъзгащи се безшумно по водата. Младият адмирал, облечен в разкошна броня, беше заел мястото на старши лейтенанта и като се навеждаше над бушприта, се опитваше да проникне с поглед в нощната мъгла.
Скоро в мрака изплуваха смътните очертания на загражденията: те изглеждаха изоставени, пусти; но в тази коварна страна такава безлюдност предизвикваше несъзнателен страх, още повече че нито веднъж французите не чуха вик: „Кой идва?“
Моряците виждаха в това мълчание само едно нехайство, което ги радваше; адмиралът, по-далновиден, усещаше някаква хитрост, която го плашеше.
Най-после носът на адмиралската галера се вряза в центъра на загражденията и под нейния натиск цялата тази подвижна маса, отделните части на която бяха закрепени с вериги, поддаде, но не се разкъса.
В мига, в който на моряците с брадвите беше дадена заповед да нахлуят на вражеските кораби, за да разделят загражденията, множество абордажни куки, хвърлени от невидими ръце, се закачиха и корабните въжета на френските галери.
Фламандците бяха предугадили замисления от французите маньовър.
Жоайоз си помисли, че враговете го предизвикват на решителен бой. Той прие предизвикателството. Абордажните куки, хвърлени от негова страна, здраво съединиха вражеските и френските кораби. След това той грабна брадвата от ръцете на някакъв моряк и с вик: „На абордаж! На абордаж!“ — пръв скочи на най- близкия неприятелски кораб.
Офицерите и матросите се втурнаха след него със същия вик; но никакъв глас не прозвуча в отговор, никой не оказа съпротива при това нахлуване. Те видяха само как три лодки, пълни с хора, бързо се отдалечиха, разсичайки водата със силни удари на веслата.
Французите стояха озадачени на завладените от тях без бой кораби.
Внезапно Жоайоз чу под краката си неясен шум, а въздухът замириса на сяра.
Страшна мисъл го прониза; той изтича до люка и вдигна капака — вътрешността на кораба гореше.
В този миг по цялата линия се чу вик: „На корабите! Назад, на корабите!“
Жоайоз, който пръв скочи на вражеския кораб, го напусна последен.
Тъкмо успя да стъпи на борда на своята галера, когато на палубата на кораба, напуснат преди миг от него, забушува огън.
Като изригващи от много вулкани, отвсякъде се издигаха пламъци, всяка лодка, всеки кораб бяха кратери; френските кораби, които бяха по-големи, се извисяваха като над огнена бездна.
Веднага бе дадена заповед да се отрежат въжетата, да се разкъсат веригите, да се свалят абордажните куки; матросите се катереха по мачтите с пъргавината на хора, убедени, че в бързината е спасението на живота им.
Изведнъж едновременно избухнаха двадесет взрива: френските кораби бяха разтърсени до основи, вътрешността им затрещя.
Гърмяха оръдията, които отбраняваха подвижната преграда; заредени докрай от неприятеля и след това изоставени, те се самовзривяваха.
Като исполински змии огнени езици се издигаха около мачтите, обвиваха реите, облизваха обшитите с мед френски кораби.
Жоайоз, който стоеше невъзмутимо сред морето от огън и с властен глас даваше заповеди, приличаше в своята разкошна броня на приказен саламандър.
Но скоро взривовете станаха още по-мощни, по-разрушителни: вече не гърмяха оръдията, разпръсквайки се на хиляди парчета — пламваха ту погребите с барут, ту се взривяваха самите кораби.
Докато се надяваше да разкъса смъртоносните обятия, Жоайоз се бореше с всички сили; но сега всяка надежда за успех изчезна; огънят се прехвърли на френските кораби и всеки път, когато се взривяваше неприятелски кораб, върху палубата на адмиралската галера се изливаше огнен дъжд.
Взривявайки се, антверпенските кораби отвориха загражденията, но френските галери не бяха в състояние да продължат пътя си — сами обхванати от пламъци, те се носеха по волята на вълните, като влачеха след себе си жалките отломки от някой вражески брандер, обгърнал ги със своите огнени пипала.
Жоайоз разбра, че продължаването на борбата е безсмислено; той даде заповед да спуснат лодките и да отплават към левия бряг.
Сам той остана на палубата, докато и последният моряк от екипажа не се настани в лодките. Но тъкмо бе успял да достигне брега, когато адмиралската галера се взриви, осветявайки от едната страна очертанията на града, от другата — водния простор.
През това време крепостната артилерия млъкна — не защото битката бе станала по-малко гореща, а точно обратното, защото сега фламандците и французите се биеха гърди в гърди и беше невъзможно, вземайки на прицел едните, да не бъдат поразявани другите.
Калвинистката конница атакува на свой ред и извършва чудеса: конниците със своите шпаги разбъркват редиците на фламандците, тъпчат ги с копитата на конете си; но ранените разпорват с брадви коремите на конете.
Въпреки тази блестяща кавалерийска атака във френските редици настъпва объркване, тъй като от градските врати излизат непрекъснато свежи батальони, атакуващи веднага армията на херцог д’Анжу.
Изведнъж почти до самите стени на града се раздава вик: „Анжу! Анжу! Франция!“ — ужасен натиск принуждава фламандците да трепнат.
Този поврат е извършен от адмирал Жоайоз: хиляда и петстотинте моряци, въоръжени с брадви, под негово предводителство се нахвърлят върху врага; те трябва да отмъстят за своя обхванат в пламъци флот
