принцът стисна горещо и с известна почтителност. Здрависвайки се, те се обърнаха един към друг с „монсеньор“.
След бързата размяна на поздрави непознатият свали плаща си. Той беше в кожена куртка, сукнени панталони и високи ботуши. Въоръжен беше с дълга шпага, която изглеждаше като част от самия него, а зад колана му, до здраво натъпканата му чанта, висеше малък кинжал.
Когато махна плаща си, се видя, че целите му ботуши са прашни и кални. Всяка негова крачка по каменните плочи на пода се придружаваше от мрачния звън на шпорите, обагрени с кръвта на коня, с който бе пристигнал.
Той седна на заседателната маса и попита:
— Е, какво, монсеньор? Как вървят работите? Вие, предполагам, имате план и за нападение, и за отбрана?
— Чакахме ви, за да ви го съобщим, монсеньор — отвърна бургмистърът.
— Говорете, господа, говорете.
— Монсеньорът пристигна с известно закъснение — добави принц Орански — и докато го чаках, бях принуден да действувам.
— И добре сте направили, монсеньор. Освен това на всички е известно, че вие действувате превъзходно. Повярвайте ми, докато бях на път, аз също не си губих времето.
След това той се обърна с лице към гражданите.
— Разузнавачите ни съобщиха — каза бургмистърът, — че във френския лагер се готвят за битка. Французите са решили да щурмуват, но не е известно от коя страна ще последва атаката и затова заповядахме оръдията да бъдат разположени на равни интервали по цялата линия на укрепленията.
— Това е разумно — леко се усмихна непознатият и погледна крадешком към Мълчаливия: опитният пълководец беше дал възможност на гражданите да разсъждават за войната.
— Същите разпореждания дадохме и за отрядите от градското опълчение — продължи бургмистърът. — Те са разположени в две редици по цялата дължина на крепостните стени и имат заповед да се втурнат веднага там, където бъде извършено нападението.
Непознатият не каза нищо — очевидно чакаше да чуе мнението на принц Орански.
— Обаче — продължи бургмистърът — повечето от членовете на съвета предполагат, че французите са замислили лъжливо нападение.
— С каква цел? — полита непознатият.
— С цел да бъдем сплашени и подтикнати към споразумение, според което градът да бъде даден на французите.
Непознатият отново погледна принц Орански. Този път му се стори, че устните на Мълчаливия се изкривиха в усмивка, съпроводена от едва забележимо, презрително потръпване на рамената.
— Ех, господа — каза непознатият, — вие се лъжете жестоко. Французите не се готвят за лъжливо нападение, не! Вие ще трябва да издържите един истински щурм. Така че, господа, позволете да ви дам един съвет. Това нападение…
— Доизкажете се, монсеньор, доизкажете се!
— Вие ще изпреварите нападението: ще нападнете сами!
— Отлично! — възкликна принц Орански. — Великолепно решение!
— Точно сега, в тази минута — продължи непознатият, убедил се в поддръжката от страна на принца — корабите на господин дьо Жоайоз вдигат котва.
— Откъде знаете това, монсеньор? — в един глас възкликнаха бургмистърът и всички членове на градския съвет.
— Знам — отговори непознатият.
В залата се разнесе шепот на недоумение, едва разбираем, но уловен от слуха на изтъкнатия пълководец, появил се току-що на тази сцена, за да изиграе по всяка вероятност тук главната роля.
— Вие се съмнявате в това? — попита той със спокойния тон на човек, свикнал да се бори с опасенията, заядливите претенции и предубеждения на търговците и занаятчиите.
— Не се съмняваме, щом вие го казвате, монсеньор. Но позволете да ви кажа…
— Говорете.
— Че ако беше така, щяха да ни известят…
— Кой?
— Нашият морски разузнавач…
ТРЕТА ЧАСТ
Глава 1
В този момент някакъв човек, подбутван от служителя, с тежки стъпки влезе в залата.
— Аха! — възкликна бургмистърът. — Ти ли си, приятелю?
— Аз, господин бургмистър — отговори новодошлият.
— Монсеньор — каза бургмистърът, — това е човекът, когото изпратихме на разузнаване.
Новодошлият беше от онази категория фламандци моряци, които лесно могат да се познаят по характерната им външност — квадратна глава, сини очи, къс врат и широки рамена; той мачкаше с грубите си пръсти мокра вълнена шапка, а от безформените му подгизнали дрехи се стичаше вода.
— Охо! Този храбрец се е върнал с плуване — каза непознатият, и спря властния си поглед върху моряка.
— Да, монсеньор, да — потвърди морякът, — Шелда е широка и при това бърза.
— Говори, Гоес, говори — продължи непознатият, който знаеше добре каква чест оказва на един обикновен човек, като го нарича по име.
Той беше преценил правилно — от този миг Гоес започна да се обръща единствено към него, макар и да бе изпратен от друг.
— Монсеньор — започна морякът, — аз взех най-малката си лодчица. Казах паролата, минах през загражденията, образувани от нашите кораби, и се добрах до проклетите французи… Ах! Простете, монсеньор!
Гоес онемя.
— Стига, стига — усмихна се непознатият, — аз съм французин само наполовина — ще рече, проклятието ще ме порази наполовина — и той съчувствуващо кимна.
Гоес продължи:
— И така, гребях в тъмнината с увити в парцали гребла и изведнъж чух повикване: „Ей вие там, в лодката, кои сте?“ Реших, че викат мен и вече се готвех да отговоря напосоки, когато зад мен се чу: „Лодката на адмирала!“
Непознатият погледна командирите, сякаш ги питаше: „Какво ви казах?“
— В същата минута — продължи морякът — усетих силен тласък… Моята лодка започна да потъва, водата ме заля и аз потънах в речната бездна, но водовъртежите на Шелда познаха в мен стар приятел и отново видях небето. Тогава се досетих, че над мен е преминала адмиралската лодка, с която господин дьо Жоайоз се е връщал на своята галера. Само Бог знае какво чудо ме спаси.
— Благодаря, мой храбри Гоес, благодаря — каза принц Орански, щастлив, че неговите предположения се потвърждават. — Върви и никому нито дума!
Той пусна в ръката на Гоес здраво натъпкана кесия. Но за да си тръгне, морякът очевидно чакаше разрешение от непознатия.
Непознатият му направя знак, изразяващ благоволение, и Гоес се оттегли, зарадван много повече от милостта му, отколкото от щедростта на принц Орански.
— Е — попита бургмистъра непознатият, — какво ще кажете за това донесение? Нима мислите, че
