Решили по примера на своя предводител да се подкрепят, войниците и офицерите започнаха да търсят наоколо, но скоро с учудване и страх установиха, че всички къщи са празни и жителите, отивайки си, са отнесли със себе си почти всички припаси.
Господин дьо Сент-Енян лично огледа три къщи, когато му съобщиха, че на две левги в диаметър, с други думи — в цялата местност, заета от френските войски, няма жива душа.
Като чу тази вест, господин дьо Сент-Енян се намръщи и направи своята привична гримаса.
— На път, господа, на път! — призова той своите офицери.
— Но, генерале — възразиха те, — капнали сме, умираме от глад.
— Да, но сте живи, а ако останете тук още един час, сигурно ще сте мъртви; може би и сега вече е твърде късно.
Господин дьо Сент-Енян не можеше да каже нищо определено, но той долавяше, че зад тази безлюдност се крие страшна опасност.
Продължиха по-нататък. Херцог д’Анжу яздеше отново пред главния отряд, господин дьо Сент-Енян предвождаше средната колона, Жоайоз беше в ариергарда.
Скоро изостанаха още две-три хиляди души — някои омаломощени от раните, други — от умора; те лягаха на тревата или под сянката на дърветата, изоставени от всички, отчаяни, измъчвани от мрачни предчувствия.
С херцог д’Анжу останаха не повече от три хиляди боеспособни войници.
Глава 3
Докато се развиваха тези страшни събития, предвестници на още по-жестоко бедствие, двама пътници, яхнали отлични першерони, излязоха от градските врати на Брюксел по пътя за Мехелен в прохладната нощ.
Всеки срещнат, видял ги как спокойно яздят по осветения от луната път, би ги помислил за пикардийски амбулантни търговци, които тогава пътуваха от франция до Фландрия и обратно, търгувайки оживено и в двете страни.
Но ако вятърът донесеше до случайно срещнатия човек откъс от разговора, който пътниците водеха помежду си, това погрешно мнение би се променило коренно.
Най-странни бяха първите реплики, които двамата размениха, след като се отдалечиха на половин левга от Брюксел.
— Госпожо — каза по-набитият на по-стройния, — вие бяхте права, като решихте да тръгнем през нощта. Благодарение на това ще пристигнем в Антверпен след два дни, тъкмо тогава, когато принцът ще дойде на себе си от своето опиянение и след като е бил на седмото небе, ще благоволи да обърне поглед към земята.
Спътникът, който бе назован „госпожо“ и който въпреки мъжките дрехи не възрази срещу подобно обръщение, отговори с нежен и едновременно твърд глас:
— Приятелю мой, повярвай ми, ние трябва, колкото се може по-скоро, да превърнем нашите намерения в действителност, защото не съм от тези, които вярват в предопределението. Ако ние самите не започнем да действуваме, а предоставим това на Бога, не си струваше да изтърпим толкова мъки, за да дочакаме днешния ден.
В същия миг порив на северозападния вятър ги обгърна с леден дъх.
— Вие треперите, госпожо — каза по-възрастният пътник, — наметнете си плаща.
— Не, Реми, благодаря ти; знаеш, че не изпитвам вече нито физическа болка, нито душевни терзания.
Реми вдиша очи към небето и потъна в мрачно мълчание. От време на време той спираше коня и се обръщаше, тогава неговата спътничка, безмълвна като конна статуя, го изпреварваше малко.
След едно от тези кратки спирания тя попита:
— Никого ли не виждаш зад нас?
— Не, госпожо, никого.
— А конникът, който ни настигна през нощта във Валансьо и ни разглежда дълго и учудено?
— Не го виждам вече.
— Реми — каза дамата, като се приближи плътно до него, сякаш се опасяваше, че някой ще я чуе на този пустинен път, — Реми, а не ти ли се струва, че той прилича на…
— На кого, госпожо?
— Във всеки случай по ръст и телосложение — не видях лицето му — прилича на онзи нещастен младеж…
— Не, госпожо, не — възрази Реми, — той не ни последва: имам основателни доводи да смятам, че е взел отчаяно решение, отнасящо се само за него.
— Уви, Реми! Всеки от нас носи своя кръст. Дано Господ облекчи участта на този нещастен юноша!
На въздишката на своята господарка Реми отговори с подобна въздишка и те, продължиха мълчаливо пътя си. Около тях също цареше мълчание, нарушавано само от кънтенето на копитата по сухата, твърда настилка на пътя.
Така минаха два часа.
Когато пътниците влизаха във Вилворд, Реми чу тропота на галопиращ кон.
Той спря, гледа дълго в далечината, но зорките му очи напразно се опитваха да разкъсат нощния мрак.
— Госпожо — каза той на своята спътничка, — вече се зазорява; приемете съвета ми: да спрем тук — конете са уморени, а и ние се нуждаем от почивка.
— Реми — отговори дамата, — вие безуспешно се мъчите да се преструвате пред мен. Разтревожен сте от нещо.
— Да, от състоянието на вашето здраве, госпожо; повярвайте ми, такова уморително пътуване не е по силите на една жена. Аз самият едва…
— Постъпете, както намерите за добре — отговори Диана.
— Тогава, нека влезем в тази уличка, в края на която блещука фенер — сигурен знак, че там има странноприемница; побързайте, моля ви.
— И тъй, вие сте чули нещо?
— Да, като че ли конски тропот. Наистина струва ми се, че бъркам, но за всеки случай ще поостана малко, за да се убедя дали моите подозрения са обосновани, или не.
Диана пришпори коня си и го насочи в дългата криволичеща уличка. Реми я остави да мине, след това скочи на земята и пусна поводите на коня си, който, разбира се, веднага последва коня на Диана.
Самият Реми се скри зад крайпътния стълб и зачака.
Диана почука на вратата на странноприемницата, зад която по отдавнашен фламандски обичай дремеше слугиня с широки рамене и силни ръце.
Слугинята тутакси отвори входната врата и радушно посрещна пътешественика или по-точно пътешественичката. След това отвори на конете широката сводеста порта и те се втурнаха през нея, усетили конюшнята.
— Аз чакам своя спътник — каза Диана, — ще поседя край огъня; няма да си лягам, докато той не дойде.
В това време Реми причакваше конника, за чието присъствие бе предупреден от конския тропот по пътя.
Реми видя как той стигна до уличката и като зърна фенера, забави ход; очевидно се колебаеше — да продължи ли пътя си, или да се насочи към странноприемницата.
Реми стисна ножа. „Да, това е той — си каза верният слуга. — Той е тук, в този край, и отново ни преследва. Какво иска?“
Конникът скръсти ръце на гърдите си; конят дишаше тежко и протягаше шия.
