дете. Или ти ще бъдеш щастлив, или аз ще престана да се наричам крал на Франция.
— Щастлив? Аз? Уви, господарю, това не е възможно — отговори младежът с усмивка, пълна с необяснима горест.
— Уверявам ви, дьо Бушаж — настойчиво продължи кралят, — моето могъщество и моето благоразположение към вас ще намерят средство против всичко, освен против смъртта.
— Ваше величество — възкликна младежът и падна в нозете на краля, — не ме смущавайте с изяви на доброта, на които не мога да отговоря по подходящ начин! На моята скръб не може да се помогне, защото тя е единствената ми радост.
— Дьо Бушаж, вие сте безумец, запомнете думите ми, ще се погубите със своите несбъдни мечти.
— Знам това прекрасно, господарю — спокойно отговори младият човек.
— Кажете най-накрая какво искате? — възкликна кралят. — Да се ожените или да получите влияние?
— Ваше величество, аз искам да спечеля една любов… Сам виждате, никой не е в състояние да ми помогне.
— Опитай, синко, опитай; ти си млад, ти си богат — коя жена ще устои на тройното очарование: на красотата, любовта и младостта?
— Колко хора на мое място биха ви благославяли, господарю! Да бъдеш обичан от монарх като вас, ваше величество — това е почти същото, като да бъдещ обичан от самия Бог.
— Отлично, не ми казвай нищо, ако искаш да пазиш тайната си ревниво: ще заповядам да се получат сведения, да се предприемат някои стъпки. Ти знаеш ли какво направих за твоя брат? За теб ще направя същото: един разход от сто хиляди екю не ме смущава.
Дьо Бушаж хвана ръката на краля и я притисна към устните си.
— Ваше величество — възкликна той, — поискайте, когато ви е угодно, моята кръв — и аз ще я пролея цялата, до последната капка като доказателство за това, колко съм ви признателен за покровителството, от което се отказвам.
Анри III с досада му обърна гръб.
— Наистина — възкликна той — тези Жоайоз са още по-упорити, отколкото Валоа!
— Ваше величество, ще ми позволите ли да се оттегля? — попита дьо Бушаж.
— Да, мое дете, върви и се помъчи да бъдеш мъж.
Младежът целуна ръка на краля, поклони се най-почтително на кралицата майка, горделиво мина край д’Епернон, който не му се поклони, и излезе.
Щом той прекрачи прага, кралят викна:
— Затворете вратата, Намбю!
Придворният, който получи тази заповед, веднага обяви гръмогласно, че кралят повече никого няма да приеме.
После Анри се приближи до д’Епернон, тупна го по рамото и каза:
— Ла Валет, довечера ще заповядаш да раздадат на твоите Четиридесет и петима парите, които ще ти връчат, и ще ги пуснеш за едно денонощие. Искам да се повеселят. Кълна се в месата, те ме спасиха, негодниците, спасиха ме, както Сула — неговият бял кон!
— Спасиха ви? — с почуда пак попита Екатерина.
— Да, госпожо. Най-скъпата ваша братовчедка, сестрата на вашия добър приятел господин дьо Гиз… О! Не възразявайте — разбира се, той е ваш добър приятел…
Екатерина се усмихна, както се усмихва жена, когато си казва: „Той никога няма да разбере това.“
Кралят забеляза тази усмивка, стисна устни и довърши започнатата фраза:
— Сестрата на вашия добър приятел дьо Гиз вчера ми направи засада, искаха да ме пленят, може би да ме убият…
— И вие обвинявате за това дьо Гиз? — възкликна Екатерина.
— Не вярвате ли?
— Да си призная, не — каза Екатерина.
— Д’Епернон, приятелю, разкажете, за Бога, на нейно величество кралицата майка тази история с всички подробности. — И като се обърна към Екатерина, добави: — Простете, госпожо, простете, обичайте господин дьо Гиз толкова нежно, колкото желаете; по-рано бях заповядал дьо Салсед да бъде разпънат, помните, нали?
— Разбира се.
— Превъзходно! Нека господата дьо Гиз вземат пример от вас — нека и те не забравят това.
След тези думи кралят се отправи към покоите си, съпроводен от господин Лов, който трябваше да тича, за да успее да го следва.
Глава 25
След като се върнахме при хората, от които временно се бяхме откъснали, да се върнем към техните дела.
Беше осем часът вечерта. Домът на Робер Брике, пустинен и печален, се очертаваше като тъмен триъгълник на облачното небе, което предвещаваше нощта да бъде повече дъждовна, отколкото лунна.
Този унил на вид дом напълно съответствуваше на издигащия се срещу него тайнствен дом, за който стана вече дума. Философите, които твърдят, че и неодушевените предмети имат свой живот, свой език и свои чувства, биха казали за тези два дома, че те се гледат и се прозяват.
Недалеч от това място беше много шумно: звън на метал се сливаше с човешки гласове, с някакво клокочене и съскане, с резки викове и пронизителен писък.
По всяка вероятност именно тази врява привличаше вниманието на разхождащия се по улицата млад човек с висока виолетова шапка с червено перо и сив плащ. Красавецът кавалер често се спираше за няколко минути пред къщата, от която се донасяше целият този шум, след което с отпусната глава и замислен вид се връщаше към къщата на Робер Брике.
На какво се дължеше тази симфония?
Металният звън издаваха разместваните на печката тенджери; клокочеха котлите над червените въглени; съскаше печеното, забучено на шишове; викаше метр Фурнишон, стопанинът на странноприемницата „Гордият рицар“, който наглеждаше огнищата; пискаше неговата жена, която надзираваше слугините, почистващи стаите в куличките.
Като вдъхна аромата на печеното и изпитателно огледа завеските на прозорците, кавалерът с виолетовата шапка отново започна да се разхожда, без да престъпна определена черта — канавката до дома на Робер Брике.
Трябва да кажем, че всеки път, когато се приближаваше до тази черта, като бдителен страж пред него се изправяше младеж на неговата възраст с висока черна шапка с бяло перо, наметнат с виолетов плащ. Угрижен и намръщен, той здраво стискаше с ръка ефеса на шпагата си, но собственикът на червеното перо не се безпокоеше за каквото и да било, освен за това, което ставаше в странноприемницата „Гордият рицар“.
Другият — с бялото перо — при всяка поява на червеното перо ставаше все по-мрачен и накрая досадата му стана толкова явна, че привлече вниманието на притежателя на червеното перо.
Той вдигна глава и видя, че на лицето на младежа, който не го изпускаше от поглед, се беше изписала явна неприязън.
Това обстоятелство го накара да помисли, че пречи на кавалера с бялото перо и веднъж възникнала, тази мисъл предизвика желание да разбере с какво всъщност му пречи. Ръководен от това желание, той се зае да наблюдава внимателно дома на Робер Брике, а после и онзи, който се намираше срещу него.
Накрая, след като се нагледа достатъчно и на единия, и на другия, той спокойно се обърна с гръб към младия непознат и отново се насочи нататък, където ярко пламтяха огнищата на метр Фурнишон.
Притежателят на бялото перо щастлив, че беше накарал червеното перо да избяга, закрачи в своята
