Писмото беше написано на лош латински език и завършваше с думите: „Quod mihi dixisti, profuit multum. Cognosco meos devotos, nosce tuos. Chicotus, coetera expedier.“, което приблизително значеше: „Това, което ми съобщихте, беше твърде полезно за мен. Аз знам кои са ми предани, опознайте и вие вашите слуги. Останалото ще ви съобщи Шико.“
— А сега, приятелю Шико — каза Анри, — целунете ме. Само внимавайте да не се изцапате, защото аз — да ме прости Бог! — целият съм в кръв, като касапин! Ето пръстена ми: вземете го, аз искам така, а после — сбогом, Шико, повече не ви задържам. По-скоро се връщайте във Франция; разказите ви какво сте видели ще имат успех в двореца.
Шико се съгласи да приеме подаръка и замина. Нужни му бяха три денонощия, за да се убеди, че всичко това не е било сън.
Глава 24
Насъщната необходимост да следваме нашия приятел Шико чак до завършване на мисията му задълго ни отклони от Лувъра, за което чистосърдечно молим читателя за извинение.
Би било обаче несправедливо повече да оставяме без внимание събитията, последвали Венсенския заговор.
Кралят, който показа такова мъжество в опасната минута, по-късно почувствува онова закъсняло вълнение, което нерядко обзема най-храбрите сърца, след като опасността вече премине. Поради тази причина, след като се върна в Лувъра, той не каза нито дума и даже забрави да благодари на бдителните командири и на преданата стража, които му помогнаха да избегне гибелта.
Затова д’Епернон, останал най-дълго от всички в кралската спалня, си отиде в отвратително разположение на духа.
Като видя, че д’Епернон мина край него в пълно мълчание Лоаняк се обърна към Четиридесет и петимата и каза:
— Господа, вие повече не сте нужни на краля, вървете да спите.
В два часа сутринта в Лувъра всички спяха. Тайната беше строго спазена. Почтените жители на Париж даже не подозираха, че през тази нощ кралският престол едва не премина към нова династия.
Господин д’Епернон веднага заповяда да му свалят ботушите и вместо да патрулира из града с три десетици конници, последва примера на августейшия си повелител и легна да спи, без да каже никому нито дума.
Единствен Лоаняк, когото даже краят на света не можеше да отклони от изпълнението на задълженията му, обиколи караулите на швейцарците и френската стража, които носеха службата добросъвестно, но без особено старание.
На другата сутрин, след като се събуди, Анри изпи в постелята си четири чашки силен бульон вместо обикновените две и разпореди да предадат на статс-секретаря дьо Вилекьо и д’О да се явят при него в спалнята за съставянето на нов едикт за държавните финанси.
Двамата висши чиновници тревожно се споглеждаха. Кралят беше толкова разсеян, че даже чудовищните данъци, които те се канеха да въведат, не предизвикваха у негово величество и сянка на усмивка.
Затова пък Анри през цялото време си играеше с господин Лов и всеки път, когато кученцето стискаше нежните му пръсти с острите си зъби, изричаше:
— Ах, ти, бунтовнико, и ти ли искаш да ме ухапеш? Ах, ти, подло кученце, ти също посягаш на своя господар!
После Анри, преструвайки се, че за това са нужни същите усилия, каквито са били нужни на Херакъл, сина на Алкмена, за да победи немейския лъв, укротяваше мнимото чудовище, което беше голямо колкото юмрук, и повтаряше с неописуемо удоволствие:
— А! Ти си победен, господин Лов, победен си, гнусен лигист такъв! Победен! Победен!…
Това беше всичко, което можаха да разберат господата дьо Вилекьо и д’О, двамата велики дипломати, уверени, че нито една човешка тайна не може да бъде скрита от тях. Ако не се смятат думите, предназначени за господин Лов, Анри мълча през цялото време.
Накрая удари три часът следобед.
Кралят извика при себе си господин д’Епернон.
Отговориха му, че херцогът прави преглед на леката конница.
Нареди да извикат Лоаняк.
Отговориха му, че Лоаняк е зает с избирането на коне за каретите.
Сметнаха, че кралят ще се ядоса, но въпреки очакването, той започна да си свири една ловджийска песничка — развлечение, на което се отдаваше само когато беше напълно доволен от себе си.
После Анри поиска закуска и заповяда по време на ядене да му четат назидателна книга. Изведнъж той прекъсна четенето с въпроса:
— Живота на Сула50 е написал Плутарх, нали така?
Четецът четеше книга с духовно-нравствено съдържание и когато го прекъснаха с въпрос, отнасящ се до земни работи, той с почуда погледна краля.
Кралят повтори въпроса си.
— Да, господарю — отговори четецът.
— Помните ли мястото, където историкът разказва как Сула избягва смъртта?
Четецът се смути.
— Не си спомням много добре, господарю — отговори той, — отдавна не съм препрочитал Плутарх.
В този момент доложиха за негово преосвещенство кардинал дьо Жоайоз.
— А! Тъкмо навреме — възкликна кралят, — идва учен човек, наш приятел; той сигурно ще ни каже това, без да се запъне.
— Ваше величество — рече кардиналът, — нима имам щастието да дойда навреме?
— Наистина съвсем навреме; чухте ли моя въпрос?
— Господарю, Сула, погубил толкова хора, е рискувал живота си само в сражения.
— Да, спомням си: в едно от тези сражения той бил на косъм от смъртта… Моля ви, кардинале, отворете Плутарх и прочетете мястото, където се разказва за това, как благодарение на бързината на белия си кон римлянинът Сула се спасява от вражеските копия51.
— Излишно е да отваряме Плутарх; това събитие е станало по време на битката против самнита Телезин и луканеца Лампоний…
— Сега ми обяснете защо враговете никога не са посягали на толкова жестокия Сула? — попита кралят след кратко мълчание.
— Ваше величество — продължи кардиналът, — ща ви отговоря с думите на самия Плутарх.
— Отговорете, Жоайоз, отговорете!
— Карбон, заклетият враг на Сула, често казвал: „Аз трябва да се боря едновременно с лъва и лисицата, които живеят в сърцето на Сула; но лисицата ми създава повече грижи.“
— И той е прав, кардинале, той е прав. Впрочем, щом стана дума за битки, имате ли някакви вести за вашия брат?
— За кой от тях? Ваше величество знае, че те са четирима.
— Разбира се, за херцог д’Арк, приятелю…
— Още не, господарю.
— Ех, да можеше херцог д’Анжу, който досега така добре умееше да се преструва на лисица, за малко да стане лъв!
Кардиналът нищо не му отговори, тъй като този път Плутарх с нищо не можеше да му помогне: твърде опитният придворен се страхуваше да не би неговият отговор, ако кажеше нещо ласкателно за херцог д’Анжу, да е неприятен на краля.
Като се убеди, че кардиналът има намерение да мълчи, Анри отново се зае с господин Лов; после, като
