— Гръм и мълния! — възкликна Анри. — Виждаш ли, Шико? Изглежда, няма шега! — Зъбите му тракаха.
„На него май ще му стане лошо“ — помисли Шико.
— А! Страхуваш се, проклето тяло — мърмореше Анри, — тресеш се, трепериш; почакай де, почакай! Щом трепериш, нека не бъде напразно!
И като пришпори яростно белия си кон, той изпревари конницата, пехотата, артилерията и се оказа на сто крачки от крепостта, червен от избухванията на пламъците.
Там задържа коня и викна:
— Докарайте фашините! Гръм и мълния! Фашините!
Морне с вдигнато забрало и с шпага в ръката се присъедини към него.
Шико също надяна доспехите, но не извади шпагата от ножницата.
Въодушевени от примера на краля младите благородници хугеноти вече се носеха напред с призива: „Да живее Навара!“
Начело на този отряд беше виконт дьо Тюрен; на шията на неговия кон имаше фашина.
Всеки конник, препускайки, хвърляше своя наръч и за миг ровът под подвижния мост беше запълнен.
Тогава се спуснаха артилеристите; като губеха по тридесет души на всеки четиридесет, те все пак успяха да заложат под вратите петардите.
Картеч и куршуми като огнена вихрушка бушуваха около Анри и покосяваха хората пред очите му.
С вик: „Напред!“ — той се намери на края на рова в момента, когато избухна първата петарда.
Във вратата цъфнаха две пукнатини. Артилеристите запалиха втората петарда. Образува се още една пукнатина; но веднага през трите процепа се промушиха двадесетина аркебузи и куршумите като градушка се посипаха върху войниците и офицерите.
Около краля хората падаха като срязани класове.
— Господарю, за Бога, махнете се оттук! — повтаряше Шико, без да мисли за себе си.
Морне не казваше нито дума; той се гордееше със своя ученик и от време на време понечваше да го прикрие с тялото си, но Анри винаги трескаво го отстраняваше.
Изведнъж Анри почувствува, че челото му се покрива с пот и очите му се замъгляват.
— А! Проклето тяло! — извика той. — Не, никой не ще посмее да каже, че си ме победило!… — И като скочи от коня, той извика: — Секира! Бързо, секира! — и се зае с мощна ръка да поваля цевите на аркебузите, парчета дъбови дъски и бронзови гвоздеи.
Накрая една греда рухна, след нея — крило от вратата, после — част от стената и около сто души нахлуха през пролома с дружни викове:
— Навара! Навара! Каор е наш! Да живее Навара!
Шико нито за миг не изостави краля: той беше до него, когато Анри сред първите проникна през градските порти и виждаше как при всеки залп той трепва и снишава глава.
— Гръм и мълния! — вбесен възкликна Анри. — Виждал ли си някога такъв страхливец като мен, Шико?
В тази минута войниците на господин дьо Везен се опитаха да завземат отново градските порти и околните къщи от Анри и челния му отряд.
Анри ги посрещна с шпага в ръка. Но обсадените излязоха по-силни — те успяха да отблъснат Анри и войниците му зад крепостния ров.
— Гръм и мълния! — възкликна кралят. — Струва ми се, моето знаме отстъпва! Щом е така, сам ще го понеса!
И с героично усилие той изтръгна знамето от ръцете на знаменосеца, вдигна го високо и скрит наполовина под неговите гънки, отново пръв се втурна в крепостта с думите:
— Пъзльо! Трепери сега, страхливецо!
Тюрен, Морне и още цяло множество се втурнаха след краля през отворената порта.
Топовете млъкнаха; сега започна ръкопашен бой, лице срещу лице.
Надмогвайки със своя властен глас грохота на оръдията, трясъците на изстрелите, звънтенето на желязото, дьо Везен викаше:
— Барикадирайте улицата! Копайте ровове! Укрепвайте къщите!
— Та градът е превзет, бедни Везен! — възкликна дьо Тюрен, който се намираше наблизо.
И за да подкрепи думите си, с изстрел от пистолета си рани дьо Везен в ръката.
— Грешиш, Тюрен, грешиш — отговори дьо Везен, — ще са нужни десет щурма, за да се превземе Каор!
Господин дьо Везен се защитава пет дни и пет нощи, отбранявайки докрай всяка улица, всяка къща.
За голямо щастие на изгряващата звезда на Анри дьо Навар дьо Везен, който разчиташе прекалено много на здравите стени и на гарнизона на Каор, не сметна за нужно да извести господин дьо Бирон. Пет дни и пет нощи поред Анри командува като пълководец и се би като войник.
Петата нощ врагът, вече съвсем измъчен, беше принуден да даде на протестантската армия почивка. Като се възползува от това, Анри атакува каорците и превзе с пристъп последното укрепление. Почти всички доблестни негови командири бяха ранени: куршум уцели рамото на дьо Тюрен; дьо Морне едва не падна убит от камък, улучил го по главата.
Само кралят остана невредим; страхът, който той така геройски преодоля, се смени с трескава възбуда, почти безразсъдна смелост, той се биеше така мощно, че не раняваше противниците си, а направо ги убиваше.
Когато падна и последното укрепление, кралят, съпроводен от вездесъщия Шико, се появи във вътрешния двор на крепостта; мрачният и мълчалив Шико с отчаяние наблюдаваше как пред него расте страшният призрак на нова монархия, на която бе съдено да задуши монархията на Валоа.
— Е, как ти се струва? Какво мислиш за това? — попита кралят, вдигайки забралото си и изгледа Шико така проницателно, като че ли четеше в душата на злополучния посланик.
— Аз мисля, владетелю, че вие сте истински крал! — скръбно каза Шико.
В този миг десетина стрелци от личната гвардия на губернатора обкръжиха краля.
Конят на Анри падна убит, друг куршум рани коня на господин дьо Морне в крака.
Кралят падна; веднага към него се насочиха десетина шпаги!
Само Шико се задържа на коня си; тутакси скочи от него, защити с тялото си Анри и започна да върти шпагата така бързо, че нападателите се разбягаха.
После помогна на краля да стане, даде му коня си и каза:
— Ваше величество, вие ще засвидетелствувате пред краля на Франция, че макар и да вдигнах шпага против него, никого не раних.
Анри прегърна Шико и със сълзи на очи го целуна.
— Гръм и мълния! — възкликна той. — Ти ще живееш и умреш с мене, Шико, съгласен ли си? Леко е да се служи при мен, аз съм с добро сърце!
— Ваше величество — отговори Шико, — аз мога да служа само на един човек — на моя крал. Уви! Сиянието, с което той е заобиколен, тъмнее, но аз ще съм му верен и в нещастието. Не се опитвайте да му отнемате последния слуга!
— Шико — отвърна Анри, — ще запомня обещанието ви, чувате ли? Вие сте ми скъп, за мен вие сте неприкосновен; след Анри — краля на Франция, ваш най-добър приятел ще бъде Анри дьо Навар.
— Да, ваше величество — каза искрено Шико и с почит целуна ръката на краля.
— Сега виждате, приятелю — продължи кралят, че Каор е наш — по-скоро ще позволя да загине войската ми, отколкото да отстъпя.
Заплахата беше излишна, Анри не продължи борбата. Под командуването на дьо Тюрен войската му обкръжи гарнизона. Господин дьо Везен беше пленен.
Градът се предаде.
Анри доведе Шико в обгорялата, пробита от куршуми къща, където беше разположена главната квартира, и продиктува на господин дьо Морне писмо, което Шико трябваше да отнесе на френския крал.
