Анри изслуша всички командири, но остана ням като риба.
Внезапно той се събуди от размислите, вдигна глава и повелително каза:
— Ето какво трябва да се направи, господа. Ние имаме три хиляди души и според вас, Морне, чакаме още две хиляди?
— Да, господарю.
— Това прави пет хиляди; при правилна обсада за два месеца ще бъдат убити хиляда и петстотин; гибелта им ще внесе униние в редиците на оцелелите. Ще трябва да вдигнем обсадата и да отстъпим, а докато отстъпваме, ще загубим още хиляда, тоест половината от нашите сили. Значи ще пожертвуваме веднага петстотин войници и ще превземем Каор.
— По какъв начин, ваше величество? — попита дьо Морне.
— Любезни приятелю, ще се насочим към най-близките порти; по пътя си ще срещнем ров; ще го запълним с фашини; ще загубим около двеста убити и ранени, но ще стигнем до портите.
— И какво после, ваше величество?
— Щом стигнем градските порти, ще ги взривим с петарди и ще завземем града. Не е чак толкова трудно.
Шико с ужас гледаше Анри.
— Да — промърмори той, — ето един същински гасконец — и страхлив, и самохвалко!
В този момент, като че отговаряйки на тихото мърморене на Шико, Анри призова:
— Да не губим напразно време, господа! Напред! Който ме обича, след мен!
Глава 23
Неголямата армия на Анри се приближи до града на разстояние два оръдейни изстрела и се разположи на почивка.
В три часа следобед, тоест, когато до здрачаване оставаха някакви си два часа, кралят повика всички командири в палатката си.
Анри беше много бледен, а ръцете му силно трепереха.
— Господа — каза той, — ние сме тук, за да превземем Каор, но трябва да го вземем със сила!… Маршал дьо Бирон, който се закле да избеси хугенотите до един, се намира с войската си на четиридесет и пет левги оттук. По всяка вероятност господин дьо Везен вече е изпратил при него вестоносец. След четири-пет дни маршалът ще бъде в тила ни с десет хиляди войници; ние ще бъдем хванати в клещи. Значи трябва да завземем Каор, преди да дойде подкреплението. И така — напред, напред, господа. Аз съм начело, сечете, без да жалите сили, дявол го взел! Нека ударите се сипят като градушка!
Това беше цялата кралска реч; но, изглежда, тези думи бяха достатъчни — войниците отвърнаха с възторжени възгласи, а командирите с неистови викове: „Браво!“
„Празнодумец! Винаги и във всичко — гасконец! — помисли Шико. — Ще видим какъв е на дело!“
Под командуването на дьо Морне войската тръгна, за да заеме позиции.
В този момент кралят се приближи до Шико и му каза:
— Прости ми: аз те мамех, като говорех за лов, вълци и други глупости, но не можех да постъпя иначе. Крал Анри Френски положително не е склонен да ми предаде владенията, придадени към зестрата на неговата сестра Марго, а Марго с викове и плач иска любимия си град Каор. Ако искаш спокойствие в дома, трябва да правиш това, което иска жената. Ето защо, любезни мой, аз ще се опитам да превзема Каор!
— Защо не ви поиска луната, господарю, след като сте такъв сговорчив мъж? — попита Шико, засегнат от кралските шеги.
— Бих се постарал да й дам и луната, Шико — отговори Беарнеца, — аз толкова я обичам, милата ми Марго!
— Добре! На вас ви стига и Каор; ще видим как ще се справите с него.
— Аха! Ето за това исках да поговорим; чуй ме, Шико, приятелю — не се присмивай прекалено на нещастния Беарнец, нали съм твой съотечественик и приятел; ако се уплаша и ти забележиш — да не се разприказваш!
— Значи вие се страхувате, че ще се уплашите?
— Разбира се.
— Но тогава — гръм и мълния! — за какъв дявол се заплитате във всичките тези разправии?
— Какво да правя, щом като трябва!
— Господин дьо Везен е страшен човек, той няма да пощади никого.
— Мислиш ли, Шико?
— Сигурен съм: дали ще види бели или червени пера, той пак ще викне на топчиите: „Огън!“
— Имаш предвид моите бели пера, Шико?
— Да, господарю, никой освен вас няма такива пера.
— Е, и какво?
— Бих ви посъветвал да ги свалите.
— Но, приятелю, аз ги сложих, за да ме познават…
— Значи, господарю, вие отхвърляте моя съвет и няма да си свалите перата?
— Не!
Докато казваше тази дума, изразяваща непоколебима решителност, Анри трепереше още по-силно, отколкото, когато произнасяше речта си пред командирите.
— Чуйте ме, ваше величество — каза Шико, съвсем объркан от несъответствието между думите на краля и цялото му поведение, — има още време! Не действувайте безразсъдно, вие не можете да яхнете коня в такова състояние!
— Значи аз съм много бледен, Шико? — попита Анри.
— Бледен сте като смъртта, господарю.
— Отлично! — възкликна кралят.
— Как така отлично?
— Аз си знам!
В този миг прогърмя оръдеен изстрел, съпроводен от неистовата стрелба на мускетите — така господин дьо Везен отговори на искането крепостта да се предаде, което му беше отправил Дюплеси-Морне.
— Какво ще кажете за тази музика? — попита Шико.
— Ще кажа, че вледенява кръвта ми — отговори Анри. — Хей! Дайте ми кон! Кон! — викна той на пресекулки.
Шико гледаше Анри и го слушаше, без да разбира нищо. Анри понечи да се качи на седлото, но не успя да се справи веднага.
— Хей, Шико — каза Беарнеца, — сядай и ти на коня, ти също не си военен, нали?
— Вярно е, ваше величество.
— Тръгваме, Шико, хайде да се страхуваме заедно! Заминаваме там, където е боят, приятелю! Хей, добър кон за господин Шико!
Шико сви рамене и без да му мигне окото, яхна прекрасния испански кон, който тутакси му доведоха. Анри подкара коня си в галоп; Шико препусна след него. Като достигна предната линия, Анри вдигна забралото на шлема си.
— Знамето! Новото знаме! — викна той с трепет в гласа.
Свалиха калъфа и новото знаме с двата герба — на Навара и на Бурбоните — величествено се разгъна във въздуха; беше бяло: от едната страна на син фон бяха изобразени златни вериги, на другата — златни лилии с хералдична превръзка във формата на сърце.
„Страхувам се — размишляваше Шико, — че бойното кръщение на това знаме ще бъде твърде печално.“
В същия миг, сякаш в отговор на неговата мисъл, крепостните оръдия дадоха такъв залп, че беше извадена от строя цяла редица пехота на десет крачки от краля.
