— Вие сте изключително любезен, господин офицер. Но откъде ме познавате?
— Видях ви в двореца, в компанията на краля.
„Това е то малкият град! — помисли Шико. — Ако толкова добре ме познаваха и в Париж, кожата ми отдавна щеше да е надупчена!“
И Шико весело продължи.
Но не беше успял да направи и сто крачки и се натъкна на нощната стража.
— Не можете да продължите! — се раздаде гръмкият глас на началника.
— Но, господине — възрази Шико, — аз бих желал…
— Как, господин Шико, вие ли сте? Но защо се разхождате в града, и то в такава студена нощ? — попита началникът.
„Ама това е някакъв сговор“ — крайно разтревожен помисли кралският посланик.
Той се поклони и понечи да продължи пътя си.
— Вие сте се объркали, скъпи, вървите към градските порти — каза съдията.
— Точно те ми трябват.
— Тогава съм длъжен да ви задържа.
— Елате по-близо, господине, за да не чуят войниците ви какво искам да ви кажа.
Началникът приближи.
— Слушам ви — каза тоя.
— Кралят ме изпрати с поръчение при лейтенанта, командващ поста на Ажанската порта.
— Така ли? — с почуда попита началникът.
— Това не би трябвало да ви учудва, след като ме познавате.
— Аз ви познавам, тъй като ви видях в двореца да говорите с краля.
Шико тропна с крак и започна да се ядосва.
— В такъв случай би трябвало да се убедите какво доверие ми има негово величество.
— Разбира се, разбира се, продължете, изпълнявайте поръчението на негово величество, не ви задържам повече.
„Забавно — помисли Шико, — по пътя се сблъсквам с различни препятствия, но успявам да ги преодолея. Дяволска работа! Ето и портата, сигурно е Ажанската: след пет минути ще бъда извън града.“
Той се приближи към портата, край която се разхождаше часовой с мускет на рамо.
— Приятелю, заповядайте да ми отворят вратата.
— Аз не мога да заповядвам, господин Шико — извънредно любезно му отговори часовоят, — аз съм прост войник.
— И ти ли ме познаваш! — извика Шико.
— Имам честта, господин Шико: днес бях дежурен в двореца и видях, че говорите с краля.
— Виж какво, приятелю, кралят ме изпраща с много срочна задача в Ажан. Пусни ме да мина, може и през тайния вход.
— С най-голямо удоволствие, господин Шико, но нямам ключове. Те са в дежурния офицер.
Войникът дръпна звънеца и разбуди офицера, който беше заспал в караулното.
— Какво се е случило? — попита той през прозорчето.
— Господин лейтенант, този господин желае да бъде пуснат извън града.
— Ах, господин Шико — извика офицерът, — простете, че ви караме да чакате! Сега идвам, ще бъда на вашите услуги.
„Тук май няма човек, който да не ме познава! — помисли разярен Шико. — Този Нерак е стъклен фенер и в него аз съм свещ!“
На вратата на караулното се появи офицерът.
— Извинете, господин Шико, бях заспал.
— Но моля ви, господине — възрази Шико, — нали за това е нощта! Бъдете така добър, заповядайте да ми отворят вратата. Кралят… Впрочем, на вас също ви е известно, че кралят ме познава?
— Днес ви видях в двореца, как говорите с негово величество.
— Та значи кралят ми заповяда да замина за Ажан. А тази порта е Ажанската, нали?
— Да, господин Шико.
— Заповядайте да ми я отворят, моля ви.
— Слушам, господин Шико!… Атенас, Атенас, отворете портата на господин Шико, по-живо!
Шико въздъхна като плувец, който излиза от водата.
Вратите заскърцаха — това бяха вратите на Едем за бедния Шико, предвкусващ блажената свобода зад тях.
Той приятелски се сбогува с офицера и се насочи към портата.
— Ама че съм без мозък! — викна изведнъж офицерът, догони Шико и го хвана за ръкава. — Забравих, скъпи господни Шико, да ви поискам пропуска.
— Какъв пропуск?
— Вие сте военен, господин Шико, и добре знаете какво е това пропуск, нали така? Разбирате, че от град като Нерак не се излиза без пропуск.
— А от кого трябва да бъде подписан?
— От самия крал. Ако ви е изпратил кралят, сигурно не е забравил да ви даде пропуск.
— Значи се съмнявате, че ме е изпратил самият крал? — попита Шико. Гневът будеше в него недобри мисли — да намушка офицера и пазача и да избяга през отворената вече порта, без да го е грижа, че след него ще изпратят поне стотина куршума.
— Аз в нищо не се съмнявам, господин Шико, но след като кралят ви изпраща с поръчение…
— Лично той, господине!
— Следователно аз ще трябва да покажа пропуска на господин губернатора.
— А кой е губернатор? — попита Шико.
— Господин дьо Морне, който не обича да се шегува, господин Шико. Ако аз не изпълня дадената ми заповед, той просто ще заповяда да ме разстрелят.
Шико тъкмо беше започнал да поглажда дръжката на сабята си с недобра усмивка, но като се обърна, забеляза, че край вратата беше спрял отряд и без съмнение се намираше тук, за да му попречи да изчезне, даже в случай, че убие офицера, часовоя и пазача.
Той тръгна по същия път обратно, но с това мъките му не свършиха.
Първо срещна началника, който му каза:
— Охо, господин Шико, вие вече изпълнихте кралското поръчение? Чудеса!
По-нататък, зад ъгъла, го хвана за ръката офицерът с думите:
— Добър вечер, господин Шико! Как е дамата, за която ми говорихте?… Доволен ли сте от Нерак?
И накрая, часовоят, който стоеше на същото място до стената на двореца, му пусна последния заряд:
— Кълна се в Бога, господин Шико, шивачът лошо ви е закърпил дрехата: вие, прости ме Господи, сега сте още по-окъсан, отколкото преди малко.
Шико този път не пожела да мине през прозорчето. Той седна край вратата и си даде вид, че спи. Но случайно или пък в резултат на милосърдие вратата се открехна и Шико се върна в двореца.
Смутеният му вид трогна пажа, който все още беше на поста си.
— Скъпи господин Шико — каза той, — искате ли да ви кажа в какво се състои тайната?
— Кажи ми, змийче такова, кажи — прошепна Шико.
— Кралят така ви обикна, че не пожела да се раздели с вас.
— И ти, разбойнико, знаеше това и не ме предупреди?
— О, господин Шико, нима можех? Това е държавна тайна!
— Но аз ти платих, негоднико!
— Сигурно тайната е струвала повече от десет пистола, ще се съгласите, скъпи господин Шико, нали?
Шико влезе в стаята си и заспа, изпълнен със злоба.
