— Добър вечер, господин Шико, добър вечер! — каза юношата.
Шико позна д’Обияк.
— Добър вечер, господин д’Обияк — отговори той. — Пусни ме да мина, искам да се поразходя.
— Така ли? Но разходките нощно време в замъка не са разрешени, господин Шико.
— Защо така, господин д’Обияк?
— Защото кралят се опасява от крадци, а кралицата от поклонници. През нощта се разхождат само крадци и влюбени.
— Повярвайте ми, господин д’Обияк, — каза Шико с най-любезна усмивка, — аз не съм крадец и не съм влюбен. Посланик съм, а освен това много ме измори беседата на латински с кралицата и вечерята с краля. Пуснете ме, приятелю, много ми се ще да се разходя.
— В града ли, господин Шико?
— Не, в парка.
— Наистина не може, господин Шико. Това е забранено още по-строго.
— Приятелче — каза Шико, — ще ми се да ви похваля: за възрастта си сте твърде бдителен.
Започна да търси нещо по джобовете си.
Пажът не го изпускаше от очи.
— Я си спомнете, мили приятелю — каза Шико, — обзалагам се, че ще ви дойде наум за някоя красавица. Ще ви помоля да й накупите повече ленти и да й направите серенада с цигулки. — И Шико мушна на пажа десет пистола.
— Веднага си личи, господин Шико, че сте свикнали да живеете във френския двор — каза пажът. — Толкова сте внимателен, че нищо не може да ви се откаже. Добре, вървете, но, моля ви, не шумете.
Шико като сянка изскочи в коридора, от коридора на стълбите. Но, когато се приближи до пруста, видя офицер от дворцовата стража, който спеше на стола, преграждайки вратата. Да излезе от двореца не можеше и да се мисли.
— Ама че негодник излезе пажът! — прошепна Шико. — Знаел е всичко, но не ми каза ни дума. — Шико се огледа няма ли някакъв изход, откъдето би могъл да се измъкне навън.
Накрая забеляза това, което търсеше. Беше един от онези сводести прозорци, наречени импости. Беше отворен или за да влиза чист въздух, или пък защото кралят не се беше погрижил да бъде поставено стъкло.
Но импостът беше прекалено тесен. Затова, когато Шико мушна главата си и едното рамо, той увисна между небето и земята, без да има възможност да мине нито напред, нито назад. Положението се усложняваше още и от това, че дръжката на шпагата никак не можеше да мине. Шико събра всичките си сили, прояви цялата си ловкост и накрая извади сабята от ножницата. Шпагата падна зад прозореца, звънна на каменните плочи, извивайки се като змиорка. Шико се промъкна през прозореца и последва шпагата; за да отслаби силата на удара, той падна на длани.
Щом се изправи, Шико се намери лице в лице с един войник.
— Боже мой, не се ли ударихте, господин Шико? — попита той.
Трогнат от вниманието на този човек, Шико отвърна:
— Не, приятелю, никак.
— Какво щастие — каза войникът. — Обзалагам се, никой не би се отървал от подобно нещо, без да си разбие черепа, господин Шико.
— Но откъде знаеш името ми, дявол да го вземе? — учуди се Шико.
— Днес ви видях в двореца и даже попитах: „Кой е този велможа, който разговаря с краля?“ Отговориха ми: „Това е господин Шико.“
— Много любезно от твоя страна — каза Шико, — но аз много бързам, приятелю, и ако ми позволиш…
— Но през нощта е забранено да се излиза от двореца.
— Сам виждаш, че излязох.
— Но ще се върнете обратно, господин Шико.
— А, не!
— Ако бях офицер, а не войник, бих ви попитал защо излизате по такъв начин, но това не е моя работа. Моята работа е да ви върна обратно. Затова се връщайте, господин Шико, моля ви.
Войникът произнесе тази молба така изразително, че Шико бе трогнат. След като потърси в джоба си, той извади десет пистола.
— Ти, приятелю, сигурно разбираш, че след като дрехата ми пострада от това, че се промуших през прозорчето, сега ще пострада повече, ако трябва да се промъкна пак обратно. Затова ме пусни и ми дай възможност да отида при шивача. — И му пъхна в ръцете десетте пистола.
— В такъв случай минавайте по-бързо, господин Шико. — И войникът сложи парите в джоба си.
Шико излезе на улицата и като се огледа, намери нужната посока.
Нощта беше лунна и безоблачна и не спомагаше много за бягството му. Шико съжали за мъглите на Франция, поради които хората в Париж не се различаваха на четири крачки разстояние на улицата. И като капак на всичко подкованите му ботуши звънтяха по паважа като конски подкови.
Злополучният посланик не успя да стигне до ъгъла и не щеш ли, се натъкна на патрул.
— Добър вечер, господин Шико — каза командирът на патрула, отдавайки чест с шпагата си. — Ще разрешите ли да ви придружим до двореца? Имате такъв вид, като че ли сте се заблудили.
— Изглежда, че тук всички ме познават — продума Шико. — Колко странно, дявол го взел.
След това той каза високо с най-непринуден тон:
— Лъжете се, господине, аз не отивам в двореца.
— Напразно, господин Шико — внушително отбеляза офицерът.
— А, защо, господине?
— Защото един много строг указ забранява на жителите на Нерак да излизат през нощта без специално разрешение и без фенер.
— Извинете, господине — каза Шико, — но този указ не се отнася до мен: аз не съм жител на Нерак.
— Да, но сега се намирате в Нерак… Жител — означава не гражданин на някой град, а човек, който живее в него. Вие няма да отречете, че живеете в Нерак, щом ви срещам по улиците на Нерак.
— Господине, разсъждавате логично. Но аз бързам за съжаление. Направете малко нарушение на правилата и ме пуснете да продължа.
— Но вие ще се заблудите, господин Шико! Без придружител няма да минете. Нека трима от моите хора ви придружат до двореца.
— Но аз казах, че изобщо не отивам в двореца.
— Тогава къде отивате?
— Нощно време страдам от безсъние и се разхождам. Нерак е очарователен град, изпълнен с всякакви възможности. Искам да го разгледам и опозная.
— Ще ви придружат където желаете, господин Шико… Хей, момчета, кой ще тръгне с господина?
— Умолявам ви, господине, не ме лишавайте от цялата прелест на разходката: обичам да се разхождам сам.
— Възможно е да ви убият крадци.
— Имам шпага.
— Да, вярно, не забелязах. Тогава ще бъдете задържан от пристава, защото сте въоръжен.
Шико дръпна офицера настрана.
— Чуйте ме, господине — каза той, — вие сте млад и привлекателен и знаете що е любов.
— Разбира се, господин Шико, разбира се.
— Ето що, изгарям от любов и бързам на среща.
— Поздравявам ви, господин Шико.
— Значи ще ме пуснете?
— Добре, минавайте.
— Но сам, нали? Разбирате, че не мога да компрометирам дамата…
— Разбира се!… Продължавайте, господин Шико, продължавайте.
