— Нима според теб няма да ми се издължат?
— Боя се, че е така. И нека кажа откровено, това е правилно, господарю.
— Правилно ли? Защо, приятелю?
— Защото, като се оженихте за принцеса от френския дом, вие не можахте да постигнете да ви изплатят зестрата напълно.
— Нещастнико! — каза Анри с горчива усмивка. — Ти какво, май забрави за камбаната на Сен-Жермен- л’Оксероа?!47 Чини ми се, че всеки младоженец, когото се канят да заколят през първата брачна нощ, повече ще се грижи за спасяване на живота си, отколкото за зестрата.
— Да, но сега живеем в мир. Вие би трябвало да се възползувате от мира и да се заемете с работа. Като говоря така, имам предвид не само вашите интереси, но и интересите на краля, моя повелител: Ако във ваше лице Анри III имаше могъщ съюзник, той щеше да е най-силен от всички и двамата Анри щяха да накарат света да трепери.
— Аз съвсем не се стремя да карам някого да трепери — кротко каза Анри, — стига ми самият аз да не треперя… Е, какво пък, ще карам без Каор, щом като смяташ, че Анри никога няма да ми го даде.
— Сигурен съм в това, господарю, по три причини.
— Изложи ги, Шико.
— Готов съм. Първата е, че Каор е богат град и кралят на Франция предпочита да го задържи за себе си.
— Това не е много честно, Шико.
— Но затова пък е по кралски, господарю.
— Ще запомня думите ти, Шико, ако някога стана крал. А втората причина?
— Госпожа Екатерина би желала да види дъщеря си в Париж, а не в Нерак.
— Така ли мислиш? Обаче тя не изпитва особено пламенна любов към дъщеря си.
— Вие сте прав, но при вас госпожа Маргьорит е нещо като заложница.
— Ти си извънредно хитър политик, Шико. Дявол да ме вземе, ако това ми беше дошло наум. Да, да, принцесата от френския кралски дом може да се окаже заложничка. Е, и какво?
— Колкото по-малко пари, толкова по-малко удоволствия, господарю. Неракс е много приятен град с прелестен парк. Но без пари на госпожа Маргьорит ще й стане скучно в Нерак и тя ще започне да съжалява за Лувъра.
— Първата твоя причина по ми допада, Шико — каза кралят и тръсна глава.
— В такъв случай ще ви назова третата. Херцог д’Анжу се домогва до някакъв трон и мъти водата във Фландрия; господата дьо Гиз също искат да си изковат корона и разбунват Франция; негово величество кралят на Испания жадува за световна монархия и се опитва да разбуни целия свят. Между тях, вие, кралят на Навара осигурявате известно равновесие.
— Какво! Аз, който нямам никаква тежест?…
— Именно. Ако вие станете могъщ, тоест придобиете тежест, всичко ще се наруши, вие вече няма да служите за противотежест.
— Тази причина много ми харесва, Шико, ти я извеждаш рядко логично. Наистина си учен човек. А аз нищо не разбрах от това, Шико, аз през цялото време се надявах!
— Разрешете да ви дам съвет, господарю: престанете да се надявате.
Анри въздъхна.
— Точно така ще направя, Шико — каза той. — Впрочем, както виждаш, в Беарн може да се живее, а Каор не ми трябва чак толкова.
— Виждам, че вие сте крал философ; изпълнен с мъдрост… Но какъв е този шум?
— Шум? Къде?
— Като че ли на двора.
— Виж през прозореца, приятелю, виж.
Шико се приближи до прозореца.
— Господарю — каза той, — там долу стоят дузина дрипльовци.
— А, моите просяци чакат милостиня — отбеляза кралят на Навара и стана.
— Ваше величество има просяци?
— Разбира се, нима Бог не повелява да се помага на бедните? Макар и да не съм католик, Шико, аз съм християнин.
— Браво, господарю!
— Хайде да слезем долу, Шико. Заедно с теб ще раздадем милостиня, а после ще вечеряме.
— Следвам ви, господарю.
— Вземи кесията там, на малката масичка, до шапката ми, нали я виждаш?
Те слязоха долу. Вече мръкваше; кралят имаше замислен и загрижен вид.
На двора кралят се приближи до групата бедняци, които му посочи Шико.
Те наистина бяха дванадесетина души. По външност се отличаваха един от друг, по осанка и дрехи — също. Неопитният човек би ги взел за цигани, чужденци, но истинският наблюдател веднага би познал преоблечени благородници.
Анри взе кесията от ръцете на Шико и даде знак.
Бедняците, види се, добре го разбраха.
Те поред се приближаваха до краля, като го поздравяваха смирено. Но по гледащите го умни и смели лица, кралят можеше да прочете:
„Под парцалите туптят горещи сърца.“
Анри бръкна в кесията и взе една монета.
— Но това е злато, господарю! — отбеляза Шико.
— Знам, приятелю.
— Излиза, че вие сте богаташ.
— Нима не виждаш, приятелю — с усмивка възрази Анри, — че една монета е предназначена за двама? Аз съм беден, Шико, и съм принуден да разрязвам всеки пистол на две.
— Вярно — каза Шико с все по-растяща почуда, — това са монети половинки, но аз не бих си губил времето да режа всяка монета на две. Щях да давам цяла и да им казвам: „За двама!“
— Та те биха се сбили, скъпи мой, и макар да искаш да направиш добро, ще ги въведеш в изкушение.
Анри извади от кесията половин златна монета и като спря пред първия просяк, го погледна спокойно и ласкаво.
— Ажан — произнесе той и се поклони.
— Колко? — попита кралят.
— Петстотин.
— Каор.
Той му подаде монетата и извади от кесията друга. Беднякът се поклони още по-ниско и се отдръпна.
След него се приближи друг.
— Ош — произнесе той.
— Колко?
— Триста и петдесет.
— Каор.
Той му даде втората монета и извади още една.
И така, просяците се приближаваха, покланяха се и назоваваха някой град и цифра. Общата сметка възлезе на осем хиляди.
На всеки от тях Анри неизменно отговаряше: „Каор.“ Раздаването свърши. В кесията не останаха монети; просяците се разотидоха.
Шико докосна краля за ръкава:
— Разрешете ми да полюбопитствувам, господарю.
— Е, какво пък, любопитството е законно нещо.
