— Кажете, какво ви казваха бедняците и какво им отговаряхте?
Анри се усмихна.
— Знаете ли, тук всичко е тайна — продължи Шико.
— Не, не, гръм да ме удари! Всичко е много просто. Хората, които видя, обикалят страната и събират подаяния. Всички са от различни места.
— И какво, господарю?
— Те ми съобщават името на родния си град и аз им раздавам милостиня по равно, като помагам на просяците във всичките градове на своята държава.
— Но защо отговаряхте на всички — „Каор“?
— Какво говориш? — викна Анри с отлично разиграна почуда. — Отговарял съм им „Каор“?
— Сигурен съм в това.
— Виждаш ли, след като говорихме с теб за Каор, само тази дума ми се върти в главата.
— А цифрата, която всеки от тях съобщаваше? Ако съберем всичките, се получава осем хиляди.
— Колкото до цифрите, аз също нищо не разбрах. Ето какво ми хрумна: просяците образуват различни съюзи и може би всеки от тях съобщаваше броя на членовете на съюза, към който се числи. Това е твърде вероятно.
— Стига де, господарю!
— Да вървим на вечеря приятелю! Според мен нищо не прояснява така ума, както яденето и пиенето. Ще обмислим всичко на масата и ти ще се убедиш, че макар моите пистоли да са разрязани наполовина, бутилките ми са пълни.
Кралят без всякакви церемонии хвана под ръка Шико и се качи заедно с него в кабинета, където беше сервирана вечерята.
Като мина покрай покоите на кралицата, погледна прозорците и видя, че не светеха.
— Паже — попита той, — нейно величество кралицата не е ли тук?
— Нейно величество — отговори пажът, — отиде да навести мадмоазел дьо Монморанси, която казват е тежко болна.
— Бедната Фосез! — каза Анри. — Какво добро сърце има кралицата!… Да идем да вечеряме, Шико, да идем.
Глава 19
Вечерта премина много весело. Анри отхвърли всички досади, всички тревоги и в такова разположение на духа беше най-приятен сътрапезник.
Колкото до Шико, то той се помъчи да скрие смътното безпокойство, което го обхвана при появата на испанския посланик и се засили още при раздаването на злато на бедняците. Анри пожела да вечеря насаме с Шико. В двора на крал Анри III той винаги изпитваше слабост към Шико, съвсем обикновената слабост на един умен човек към друг умен човек. От своя страна Шико отдавна се отнасяше със симпатия към краля на Навара.
Кралят пиеше, без да се напива и умееше да увлича компанията. Господин Шико чувствуваше главата си здрава, а Анри дьо Навар твърдеше, че бил свикнал да пие местните вина като мляко.
Трапезата беше подправена с любезности, които двамата непрекъснато си разменяха.
— Как ви завиждам — каза Шико на краля, — колко приятен двор и какъв весел живот имате! Колко добродушни лица виждам в този славен дом и как благоденствува прекрасната Гаскония!
Анри се облегна на креслото и засмян поглади брадата си.
— Да, да, наистина? Някои казват обаче, че аз царувам главно над поданиците от женски пол.
— Да, кралю, и това ме учудва.
— Защо, приятелю?
— Защото във вас е загнезден неспокойният дух, присъщ на великите монарси.
— Ти грешиш, Шико — каза Анри. — Мързелът в мен е повече от безпокойството, доказателство за това е целият ми живот.
— Благодаря за честта, господарю — отговори Шико, като пресуши чашата до дъно, тъй като кралят го следеше с остър поглед, който четеше и най-скритите му мисли.
— Аз искам да получа Каор, така е — проговори кралят, — но само защото е тук, наблизо. Честолюбив съм, докато седя в креслото. Щом като стана, вече не се стремя към нищо.
— Кълна се, господарю — отговори Шико, — вашият стремеж да получите това, което ви е подръка, много напомня за Цезар Борджия48: той образува кралството си, като превзема град след град и твърди, че Италия прилича на ангинар, който се яде лист по лист.
— Този Цезар Борджия мак не е бил толкова лош политик — каза Анри.
— Да, но опасен съсед и лош брат.
— Наистина не сравнявате ли мен, хугенота, със сина на папата? По-внимателно, господин посланик.
— Господарю, аз не бих ви сравнявал с никого.
— Защо?
— Защото според мен всеки, който ви сравнява с някого, ще сгреши. Вие, господарю, сте честолюбив.
— Странно нещо — отбеляза Анри, — ето един човек, който с всички сили се старае да ме накара да се стремя към нещо!
— Пази Боже, господарю! Тъкмо обратното — аз с цялото си сърце желая ваше величество към нищо да не се стремите.
— Чуйте, Шико — каза кралят, — вие няма за какво да бързате за Париж, нали?
— Няма за какво, господарю.
— Хайде тогава да прекараме няколко дни заедно.
— Щом ваше величество ми оказва подобна чест, с най голямо желание ще прекарам при вас една седмица.
— Една седмица? Отлично, приятелю: след една седмица вие ще ме познавате като роден брат. Да пием, Шико.
— Повече не ми се пие — каза Шико и се отказа от опита си да напие краля, както беше замислил първоначално.
— В такъв случай аз ще ви напусна — каза Анри. — Няма защо повече да седим на масата без работа. Да пийнем, а?
— Защо?
— За да спим дълбоко. Тукашното вино те кара така сладко да спиш. Обичате ли лова, Шико?
— Не много, а вие?
— Аз просто го обожавам от времето, когато живеех в двора на Шарл IX.
— Защо ме попитахте обичам ли лова, ваше величество?
— Защото утре съм на лов и имам намерение да взема и вас.
— Господарю, за мен това е голяма чест, но…
— Е, приятелю, бъдете спокоен: този лов ще бъде радост за очите и за сърцето на всеки военен. Аз съм добър ловец и искам, дявол да го вземе, да ме видите в най-благоприятна светлина. Нали казахте, че искате да ме опознаете по-добре?
— Признавам, господарю, това е най-голямото ми желание.
— Добре. Значи се разбрахме? А, ето и пажа; попречиха ни.
— Нещо важно ли, кралю?
— За каква работа може да става дума, щом съм на трапезата? Вие, скъпи Шико, просто ме учудвате: май все ви се струва, че сте във френския двор. Шико, приятелю, знайте едно: в Нерак след вечеря си лягат да спят.
