направи знак на кардинала да остане, той стана, облече се в разкошна дреха и отиде в кабинета си, където го чакаха придворните.
В двора, където хората притежават същото тънко чувство както планинците, които могат лесно да почувствуват приближаването и отминаването на бурите, настроението беше според обстоятелствата. Двете кралици бяха видимо разтревожени.
Екатерина, бледна и развълнувана, се кланяше на всички страни, говореше отсечено и с малко думи.
Луиза дьо Водемон не виждаше и не чуваше никого.
Появи се кралят.
Погледът му беше жив, по страните му цъфтеше руменина; изразът на лицето му, изглежда, свидетелстваше за добро разположение на духа и видът на Анри подейства на смръщените придворни, чакащи идването му, като лъч есенно слънце на пожълтяла вече гора.
За един миг всичко стана златисто, пурпурно, всичко засия.
Кралят целуна ръка първо на майка си, после на жена си. Изприказва много комплименти на дамите, отвикнали от такава любезност, и даже стигна дотам, че ги почерпи с бонбони.
— Тревожехме се за вашето здраве, сине — каза Екатерина, изпитателно гледайки краля, като че ли желаеше да разбере дали руменината му не е изкуствена, а веселостта му не е маска.
— И съвсем напразно, госпожо — отговори кралят. — Никога досега не съм се чувствувал толкова добре.
Тези думи бяха придружени от усмивка, която веднага се разпространи сред всички.
— И на какво благодатно влияние, синко, приписвате подобрението на вашето здраве? — попита кралицата майка едва скривайки своето безпокойство.
— На това, че много се смях, госпожо — отговори кралят.
Всички се спогледаха с такава дълбока почуда, като че ли кралят беше казал някаква нелепост.
— Много сте се смял! Вие сте способен много да се смеете, сине? — попита Екатерина с все така суров вид. — Значи вие сте щастлив човек.
— Така си е, госпожо.
— И какъв повод се намери така буйно да се веселите?
— Трябва да ви кажа, майчице, че вчера вечерта бях във Венсенската гора.
— Да, знам.
— И така, аз заминах за Венсенската гора. На връщане съгледвачите ми докладваха за неприятелска войска, чиито мускети блестяха на пътя.
— Къде се случи това?
— Срещу рибното езеро на монасите, край дома на нашата мила братовчедка.
— Край дома на госпожа дьо Монпансьо! — възкликна Луиза дьо Водемон.
— Точно така, госпожо, край Бел-Еба; аз храбро се приближих до неприятеля, за да се сражавам и видях…
— Боже мой! Продължавайте, господарю — с искрена уплаха възкликна младата кралица.
Екатерина изчакваше в мъчителна тревога, но нито с дума, нито с жест не издаваше състоянието си.
— Видях — продължи кралят — множество благочестиви монаси, които с войнствени възгласи отдаваха чест със своите мускети!
Кардинал дьо Жоайоз се разсмя; целият двор с голямо усърдие последва примера му.
— Смейте се, смейте се! — възкликна кралят. — Във Франция има десет хиляди монаси, от които при нужда ще направя десет хиляди мускетари; тогава ще учредя длъжността велик магистър на мускетарите монаси на негово най-християнско величество и ще удостоя с това звание вас, кардинале.
— Аз съм съгласен, ваше величество; за мен всяка служба е добра, стига да е угодна на ваше величество.
По време на разговора на краля с кардинала високопоставените дами, спазвайки етикета на онова време, станаха и една след друга, като се поклониха на краля, излязоха. Кралицата със своите придворни дами ги последва.
В кабинета остана само кралицата майка. Зад необикновената веселост на краля се криеше някаква тайна и тя реши да я разгадае.
— Впрочем, кардинале — неочаквано каза Анри на прелата, — какво прави вашият брат дьо Бушаж?
— Не знам, ваше величество, аз много рядко го виждам.
От ъгъла на кабинета се чу тих, печален глас:
— Тук съм, ваше величество.
— А! Това е той! — възкликна Анри. — Елате тук, графе, елате!
Младежът веднага се подчини.
— Господи! — възкликна кралят и го погледна изумено. — Честна дума на благородник, това не е човек, а призрак!
— Ваше величество, той много работи — произнесе неясно кардиналът сам поразен от промяната, станала за една седмица с лицето и осанката на неговия брат.
Действително дьо Бушаж беше бледен като восъчна фигура, а тялото му, което едва личеше под коприната и бродериите, наистина изглеждаше невеществено, призрачно.
— Елате по-близо, младежо — заповяда кралят. — Благодаря ви, кардинале, за цитата от Плутарх; обещавам, че в подобни случаи винаги ще прибягвам до вашата помощ.
Кардиналът разбра, че кралят иска да остане сам с неговия брат, и безшумно се отдалечи.
Сега в кабинета нямаше никого, освен кралицата майка, д’Епернон, който се разтапяше от любезности пред нея, и дьо Бушаж.
До вратата стоеше Лоаняк, полувойник-полупридворен, изцяло погълнат от изпълнението на своите задължения.
Кралят седна, даде знак на дьо Бушаж да се приближи и го попита:
— Графе, защо се криете зад дамите? Нима не знаете, че ми е приятно да ви виждам?
— Тези милостиви думи са голяма чест за мен, господарю — каза младежът и се поклони.
— Щом е така, графе, защо от известно време не ви виждам в Лувъра?
— Ако вие, ваше величество — каза Анри дьо Бушаж, — не ме виждате, то е защото не благоволявате макар и за миг да погледнете към ъгъла на тази зала, където аз се намирам винаги в определеното време при вечерното появяване на ваше величество. Аз никога не съм се отклонявал от изпълнението на задълженията си — за мен това е свещен дълг!
— Да, твоят брат и ти, вие ме обичате.
— Ваше величество!
— Аз също ви обичам. Та на думата — бедният Ан ми изпрати писмо от Диеп. Той твърди, че има човек, който още по-силно би съжалявал за Париж от него и че ако такава заповед ти бъде дадена, ти би умрял или не би ми се подчинил. Така ли е?
— Господарю, да не ви се подчиня за мен би било по-ужасно от смъртта, но все пак — продължи младежът и като че ли в желанието да скрие смущението си, наведе глава, — но все пак аз не бих ви се подчинил.
Скръстил ръце, кралят внимателно погледна дьо Бушаж и каза:
— Значи така! Та ти, бедни ми графе, изглежда, си повредил ума си? Разкажи какво се е случило. Хайде.
С героично усилие на волята младият мъж си наложи да се усмихне.
— На такъв велик владетел като вас, ваше величество, не му приляга да изслушва подобни признания.
— Но защо, Анри? — възрази кралят. — Говори, разказвай, това ще ме развлече.
— Господарю — с достойнство отговори младежът, — вие грешите; трябва да кажа, че в моята печал няма нищо, което би могло да развлече едно благородно сърце.
— Стига, стига, не се сърди, дьо Бушаж — каза кралят и хвана ръката му, — аз мога да ти помогна, мое
