Камера помътняла

те дошли посред нощ със съответното оборудване — крадено, разбира се, — откъртили машината от асфалта, натоварили я на задната седалка на форда си — вероятно също краден — и я откарали при Дона. За марките.

— Искаш да кажеш, че тя е продавала марките? — попита смаяно Арктър. — С автомат? Една по една?

— Те я монтирали — поне така съм чул да се говори — на място, където минават много хора, но далеч от всякакви пощенски станции, и отново я пуснали да работи.

— Значи са открили как се вади кутията с монетите — каза Барис.

— Така че продавали марки няколко седмици — каза Лъкман, — докато запасът се изчерпал, което естествено се случило, в края на краищата. И кое мислите, че е следващото шибано нещо? Представям си как мозъкът на Дона е работил през тези няколко седмици, този селски мозък, възпитан в пестеливост… Семейството й е дошло тук от някакво европейско село. Както и да е, та по времето, когато марките се свършвали, тя решила да смени машината с автомат за безалкохолни напитки — също от пощата, а те наистина се охраняват. И можеш да влезеш доживот в затвора заради това.

— Вярно ли е? — попита Барис.

— Вярно е — отвърна Лъкман.

— Това момиче е побъркано — каза Барис. — Трябва да бъде пратена на принудително лечение. Ти наясно ли си, че са ни вдигнали данъците, защото тя е откраднала тези марки?

Отново изглеждаше разярен.

— Пиши на правителството и им го кажи — изрече Лъкман с неприязън. — Можеш да помолиш Дона за марка за писмото. Тя ще ти продаде една.

— И то без отстъпка в цената — каза Барис, все още ядосан.

„Холокамерите — помисли си Арктър — ще снимат километри с такива неща на скъпите си ленти. Не километри лента без запис, но километри с безсмислени записи.“

Това, което се снимаше, докато Робърт Арктър беше пред холокамерите, нямаше чак толкова голямо значение. Най-важното — поне за него… За кого всъщност? За Фред… — се снимаше, докато Боб Арктър беше някъде другаде или спеше и останалите бяха в обсега на камерите. „Така че не трябва да се заседявам много тук — помисли си той, — и когато излизам и оставям тези момчета, трябва да изпращам тук и други хора, които познавам. Отсега нататък къщата ми трябва да е лесно достъпна.“

И тогава му хрумна чудовищна, ужасяваща мисъл. „Ами ако видя на записите как Дона идва в къщата, отваря прозореца с лъжица или с нож, промъква се вътре и поврежда или краде имуществото ми? Друга Дона, такава, каквато е в действителност, когато не я виждам. Какво ли е тя, когато си мисли, че никой не я наблюдава? Дали милото, прекрасно, умно и учтиво, много учтиво момиче не се превръща внезапно в нещо коварно и зло? Ще видя ли промяната, която ще разбие сърцето ми? Промяна в Дона или в Лъкман, в някой, който ми е близък? Това е все едно да се случи нещо с домашното ти коте или куче, докато те няма вкъщи… Като например котката да изпразни възглавницата и да започне да я пълни с ценните ти вещи — електрическия часовник, радиото, бръснача, всичко, каквото намери преди да се върнеш, а другата котка да те ограби и да продаде всичко в заложната къща, или да изгори дрогата ти, или да се разходи по тавана, или да започне да навърта по телефона междуградски разговори… Или Бог знае какво още. Кошмар, странен друг свят зад огледалото, неизвестни страховити същества, които пълзят наоколо… Дона се влачи на четири крака и яде от паничките на животните… Някакъв вид диво халюциногенно състояние, ужасно и необяснимо…“

Запита се дали няма да открие, че Боб Арктър става посред нощ, докато спи дълбок сън, и върши подобни странни неща? Прави секс със стените? Или се появяват някакви тайнствени наркомани, цяла тайфа, които той никога преди това не е виждал, абсолютно побъркани, които обикалят наоколо като бухали. И от аудиозаписите се разбира, че той заговорничи с тях относно взривяването на мъжката тоалетна на гарата с пластични експлозиви, заради Бог знае каква цел на някой извратен мозък. Може би подобни безумия стават всяка нощ, докато той си мисли, че спи, и продължават до сутринта?

„Боб Арктър може да научи много неща, за които изобщо не е подготвен — помисли си той. — За Дона с нейното малко кожено яке, за Лъкман с шарените му парцали и дори за Барис — може би когато наоколо няма никой, Джим Барис просто ляга да спи. И спи докато не се появи някой.“

Но той се съмняваше, че е така. По-вероятно беше Барис да измъква отнякъде сред безпорядъка в стаята си — която, както и всички останали стаи в къщата, сега за пръв път беше под двайсет и четири часово наблюдение — скрит предавател, и да изпраща кодирано съобщение на останалите членове на тайнствена банда злосторници, с които заговорничи за нещата, за които обикновено заговорничат хора като него или като тях. Или може би предава сведения на властите.

От друга страна, Ханк и останалите нямаше да са доволни, ако Боб Арктър напуснеше къщата сега, когато тя се наблюдава денонощно, и никога не се появеше отново, на никой от записите. Така че не можеше да си отиде, за да реализира личните си планове за наблюдение за сметка на техните. В края на краищата, те му плащаха.

Той щеше да е звездата на записите, главният актьор. „Арктър — актьор — помисли си. — Боб Актьора, хванат в капана. Главната мишена.“

Разправят, че човек никога не разпознава гласа си, когато за пръв път се чуе на запис. А и когато се види на видеозапис или на триизмерна холограма, също не може да се познае визуално. Представя си например, че е висок пълен мъж с черна коса, а се оказва, че е ниска и слаба плешива жена… „Сигурен съм, че ще разпозная Боб Арктър — помисли си той. — Ако не заради друго, по дрехите, които носи или по метода на изключването. Този, който живее тук, но не е Барис или Лъкман, трябва да е Боб Арктър. Освен ако не е някое от кучетата или котките. Ще се съсредоточа върху тези, които ходят изправени.“

— Барис — каза той, — смятам да поизляза и да видя дали ще мога да изкарам малко пари.

В този момент се сети, че няма кола.

— Лъкман — попита той, — твоят форд фалкон в движение ли е?

— Не — отвърна Лъкман след кратък размисъл. — Смятам, че не е.

— Джим, ще ми заемеш ли колата си? — обърна се той към Барис.

— Чудя се… дали ще можеш да се оправиш с нея — отвърна Барис.

Той винаги се защитаваше по този начин, когато някой се опиташе да вземе назаем колата му, защото беше направил някои тайни изменения в

(а) окачването

(б) двигателя

(в) скоростите

(г) задната част

(д) ходовата част

(е) електросистемата

(ж) предната част и волана

(з) също така в часовника, запалката, пепелника и жабката. Особено в жабката.

Неговата жабка винаги беше заключена. Радиото също беше хитро преправено (той никога не обясняваше как и по каква причина). При опит да се смени станцията следваха едноминутни смущения, натискането на копчетата не водеше до никакъв резултат и, което беше най-странното, никога не се хващаше рок-музика. Понякога, когато придружаваха Барис при покупки и Барис паркираше и излезеше от колата, оставяйки ги вътре, той пускаше определена станция с много силен звук. Ако те сменяха станцията, докато го няма, побесняваше и отказваше да говори по пътя на връщане, без да обяснява защо. Не даваше никакви обяснения и впоследствие. Вероятно радиото му беше настроено на тази честота, за да предава на

(а) властите

(б) частна полувоенна политическа организация

(в) синдикатите

(г) високоинтелигентни извънземни.

— Имам предвид — каза Барис, — че ако пътуването до…

— О, я стига, мамка му! — прекъсна го Лъкман. — Имаш съвсем обикновена кола с шестцилиндров двигател. Когато паркираме в търговската част на Лос Анджелис, служителите на паркинга я подкарват.