Камера помътняла

навсякъде. Винаги, когато имам възможност, се залепвам за тях. Това ги подлудява.

Тя му се усмихна загадъчно, лукаво и игриво, сякаш се опитваше да го примами в нейната странна реалност, където кара след бавно движещите се камиони и вбесява шофьорите им все повече и повече, и става все по-нетърпелива, а после, когато слязат от камиона, вместо да продължи напред като останалите шофьори, тя също спира и слиза, и ограбва всичко, което кара камионът. Не защото е крадец и дори не за отмъщение. Просто до момента на спирането тя е гледала толкова дълго касите с кока-кола, че вече е решила какво ще прави с тях. Нетърпението я прави изобретателна. Тя товари колата си — не спортната си кола, а голямо камаро — с каси кока-кола и после заедно с побърканите си приятелчета пие цял месец колкото си иска кока-кола, а след това…

Предава празните бутилки в различни магазини и взема парите.

— Какво правиш с капачките от бутилките? — попита я той. — Увиваш ги в муселин и ги пазиш в саксията с кедъра?

— Изхвърлям ги — отвърна Дона намръщено. — Какво може да се направи с капачки от бутилки кока- кола? Там няма никакви лотарии или нещо подобно.

Тя отиде в другата стая и след малко се върна с няколко найлонови торбички.

— Искаш ли да ги преброиш? — попита го. — Хиляда са, със сигурност. Измерих ги с кантарчето ми, преди да ги платя.

— Всичко е наред — каза той. Взе торбичките, даде й парите и си помисли: „Дона, мога да продължа да те разигравам, но сигурно никога няма да го направя, без значение какво правиш ти, дори и ако ти разиграваш мен. Защото има някакво чудо в живота с теб, някаква пълнота и аз никога няма да разруша това прекрасно нещо. Не мога да разбера какво точно представлява то, но го усещам.“

— Може ли да си взема десет? — попита тя.

— Десет? Да си вземеш десет таблетки? Разбира се!

Арктър отвори една от торбичките — беше трудно за развързване, но той имаше необходимите умения — и й отброи точно десет таблетки. После отброи десет и за себе си. След това завърза торбичката и я прибра заедно с останалите торби и палтото си в шкафа.

— Знаеш ли какво правят сега в магазините за касетофони? — попита тя енергично, когато той се върна. Десетте таблетки вече не се виждаха никъде — тя ги беше прибрала. — С касетите?

— Арестуват те, ако ги крадеш — отвърна той.

— Това винаги са го правили. А сега… Нали знаеш, че като си избереш касета или плоча и ги отнесеш на касата, продавачът отлепва мъничкото етикетче с цената? Е, познай защо! Познай как за малко щях да се прецакам! — Тя се отпусна в креслото и се усмихна въпросително, изваждайки опакована във фолио тънка кутийка, в която той разпозна кутийка за хашиш, още преди тя да я е разпечатила. — Оказа се, че това не е просто етикет с цената, а там има някаква сплав, и ако се опиташ да изнесеш стоката, без да я платиш на касата, се включва алармата.

— И как щеше за малко да се прецакаш?

— Някаква тийнейджърка-хипарка преди мен се опита да изнесе касета под палтото си, алармата се включи, хванаха я и дойдоха ченгетата.

— А колко касети имаше под палтото си ти?

— Три.

— А имаше ли дрога в колата си? — попита той. — Защото ако бяха научили за откраднатите касети, щяха да претърсят и колата ти, тъй като ти, изглежда, си била в търговската част, и щяха да вдигнат колата ти, както си му е редът, да я закарат в участъка и там щяха да намерят дрогата и да те приберат и заради това. Обзалагам се, че не правиш тези неща само тук, в района. Обзалагам се, че ги правиш и…

Искаше да каже: „И там, където нямаш познати в полицията, които могат да ти помогнат“. Но не го изрече, защото имаше предвид себе си. Ако бяха арестували Дона, поне тук, където имаше някакво влияние, щеше да направи всичко, за да й помогне. Но например в окръг Лос Анджелис не можеше да направи нищо. И ако това някога се случеше, а сигурно щеше да се случи, той щеше да е прекалено далеч, за да чуе за това или да помогне. Веднага си представи ужасяваща фантазия: Дона, както в случая с Лъкман, е умряла, без никой да разбере, да се поинтересува или да направи нещо. Е, може и да са чули за това, но подобно на Барис остават безучастни, докато всичко не свърши. Тя може и да не е умряла съвсем, подобно на Лъкман. Но, като наркоманка, пристрастена към Субстанцията С, можеше не само да е в затвора, а и да я откажат от дрогата по метода „студена пуйка“. И тъй като не само беше вземала наркотици, но ги беше и продавала — а евентуално можеше да има и обвинение за кражба, — тя нямаше да излезе скоро от затвора и като нищо щяха да й се случат и много други неща, ужасни неща. Така че когато излезе, би могла да е друга, съвсем различна Дона. Нежното, загрижено изражение на лицето й, което той харесваше толкова много, топлотата — всичко това щеше да се превърне в Бог знае какво, нещо празно и твърде обикновено. Дона щеше да се превърне в предмет, и както беше тръгнало, някой ден това щеше да се случи с всички тях, но той се надяваше при Дона да дойде колкото се може по-късно, след като свърши собственият му живот. И да не е на място, където той не може да й помогне.

— Спънки16 — каза й той тъжно. — Без Спуки17.

— Какво е това? — След секунда разбра. — А, онази терапия с помощта на транзакционен анализ…18 Но когато имам хашиш…

Тя извади своята малка керамична лула за хашиш, която беше измайсторила сама, и я запали.

— …Тогава аз съм Слийпи. — Погледна го щастливо, с блеснали очи, засмя се и му протегна изящната лула за хашиш. — Седни. Ще вдухвам хашиша в тебе.

Когато Арктър седна, тя се изправи на крака, разпали с духане лулата, после отиде при него, наведе се, той отвори устата си („Като малко пиленце“ — помисли си Арктър, както винаги, когато тя правеше това) и тя вдъхна в него голяма струя от сивия дим, изпълвайки го със своята гореща, смела и неизчерпаема енергия, която същевременно успокояваше, отпускаше и развеселяваше двамата заедно — нея, която я отдаваше, и Боб Арктър, който я приемаше.

— Обичам те, Дона — каза той. Това отдаване на енергия заместваше сексуалните му отношения с нея, може би дори така беше по-добре. Това имаше толкова голямо значение за него, беше нещо тъй съкровено и изглеждаше толкова странно, защото първо тя вкарваше нещо в него, а после, ако тя пожелаеше, той й отговаряше със същото. Равноправен обмен, докато не свърши хашишът.

— Да, мога да го усетя, ти наистина ме обичаш — отвърна тя, засмя се, седна до него, усмихна се отново и дръпна от лулата, този път за себе си.

9

— Хей, Дона, човече — каза той. — Харесваш ли котките?

Тя примигна със зачервените си очи.

— Мръсни дребни твари. Само сноват насам-натам на около стъпка над земята.

— Не над, а по земята.

— Мърсят. Зад мебелите.

— Добре. Тогава малки пролетни цветя.

— Да — отвърна тя. — Това мога да го разбера. Малки пролетни цветя, с жълти цветове. Които се появяват първи.

— Първи — каза той. — Преди всичко.

— Да — кимна тя със затворени очи, вглъбена в себе си. — Преди някой да ги стъпче — и край с тях.

— Ти ме познаваш — каза той. — Можеш да ме четеш като книга.

Тя се облегна назад, оставяйки настрани лулата. Беше изгаснала.

— Няма повече — изрече тя. Усмивката й бавно се стопи.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нищо.

Тя поклати глава и това беше всичко.

— Може ли да те прегърна? — попита той. — Искам да те подържа в обятията си. Да те притисна в