— Мога да го разбера — каза Дона. — Да, мога да го разбера. Разбира се, после хората, с които бях, ми казаха, че е трябвало да си поръчам някакво мексиканско питие, като текила сънрайз например, защото бяхме в мексикански бар — ресторант „Ла Пас“. Следващия път ще знам. Запомнила съм това, в случай че отида отново там. Знаеш ли какво смятам да направя някой ден, Боб? Мисля да се преместя на север, в Орегон, и да живея сред снеговете. Всеки ден ще чистя снега от алеята пред къщата. Ще си имам малка къщурка и градина със зеленчуци.
— Ще трябва да спестяваш за това — каза той. — Всичките пари, които печелиш. Струва си.
Дона изведнъж се смути, погледна го и каза:
— Той ще ми подари всичко това. Както и да му е името.
— Кой?
— Знаеш кой. — Гласът й беше мек, тя споделяше тайната си. Споделяше с него, защото той, Боб Арктър, беше неин приятел и тя можеше да му се довери. — Истинският. Знам какъв ще бъде той — ще кара „Астън мартин“ и ще ме заведе на север. До малка старомодна къщурка, затрупана със сняг.
След кратка пауза тя добави:
— Снегът е хубаво нещо, нали?
— Не знаеш ли? — попита той.
— Никога не съм била сред сняг, освен веднъж в Сан Берду, в планините. И тогава снегът беше полуразтопен, освен това беше кално и аз се подхлъзнах много лошо. Нямам предвид такъв сняг, говорех за
Боб Арктър почувства тежест в сърцето си.
— Имаш ли хубаво предчувствие за всичко това? — попита той. — Наистина ли ще се случи?
— Ще се случи! — кимна тя. — Предсказаха ми го, като ми гледаха на карти.
Продължиха да крачат безмълвно към къщата й, за да вземат колата. Дона се беше вглъбила в своите мечти и планове, а Арктър си спомни за Барис и за Лъкман, за Ханк, за тайния апартамент и за Фред.
— Хей, човече — каза той, — може ли да дойда с теб в Орегон? Когато решиш да тръгнеш окончателно?
Тя му се усмихна — нежно и много топло, което означаваше „не“.
И тъй като я познаваше, той осъзна, че тя е взела решението си и няма да го промени. Разтрепери се.
— Студено ли ти е? — попита Дона.
— Да — отвърна Арктър. — Страшно ми е студено.
— Колата ми е с добро парно — каза тя. — Докато отидем в автокиното, ще се стоплиш.
Тя хвана дланта му, стисна я, подържа я малко и после изведнъж я пусна.
Но усещането от докосването й се запечата в сърцето му. И щеше да си остане там през целия му по- нататъшен живот, през дългите години без нея, без да я вижда и без да чува за нея, без да знае нищичко за нея, дори дали е жива, дали е щастлива, или е умряла.
Усещането си остана в него и никога не го напусна. Усещането от докосването й.
През тази нощ Арктър доведе в къщата си хубавичка млада наркоманка на име Кони, за да правят секс, срещу което й даде десет дози.
Слабичкото момиче седеше на ръба на леглото му и сресваше странната си, изтощена коса. За пръв път идваше тук — бяха се срещнали на един купон и той знаеше твърде малко неща за нея, но запази телефонния й номер през следващите седмици. Тъй като беше на инжекции, тя бе напълно фригидна, но това нямаше никакво значение. Беше напълно безразлична към секса, що се отнася до нейното собствено удоволствие, но от друга страна й беше все едно какъв вид секс прави.
Това беше очевидно дори само от вида й. Кони седеше полусъблечена, със събути обувки и с фиба в уста. Гледаше апатично, очевидно в състояние на наркотично опиянение. Издълженото й, кокалесто лице излъчваше решителност. „Вероятно е заради изразителната линия на костите, особено челюстта“ — помисли си той. На лявата й буза имаше пъпка. Несъмнено това изобщо не я интересуваше, тя дори не я беше забелязала — подобно на секса, и пъпките не я вълнуваха особено.
Може би не умееше да направи разлика. Може би за нея, наркоманката, която бе толкова отдавна на инжекции, сексът и пъпките бяха подобни или напълно еднакви неща. „Това пък откъде ми хрумна?“ — зачуди се той за миг.
— Случайно да имаш четка за зъби в повече? — попита Кони. Беше започнала да задрямва и да мърмори неразбираемо — нещо обичайно за наркоманите на инжекции по това време на нощта. — О, по дяволите… Зъбите са си зъби. Ще ги измия…
Гласът й сега звучеше толкова тихо, че Арктър не я чуваше, но разбираше какво е казала по движението на устните й.
— Знаеш ли къде е банята? — попита я той.
— Коя баня?
— В тази къща.
Тя се изправи, продължавайки да се реше машинално.
— Кои са тези момчета тук толкова късно? Пушат трева и бърборят непрекъснато. Предполагам, че живеят с теб? Да, сигурно е така.
— Да, тук живеят — каза Арктър.
Тя се обърна, опитвайки се да фокусира безжизнения си поглед върху него.
— Гей ли си? — попита Кони.
— Старая се да не съм. Ето защо и ти си тук тази вечер.
— И ще се постараеш ли тази вечер?
— Можеш да си сигурна.
Кони кимна.
— Да, предполагам, че ще се убедя в това. Ако си латентен гей, вероятно ще искаш аз да поема инициативата. Легни и ще те оправя. Искаш ли да те съблека? Добре, само легни тук и аз ще се погрижа за всичко.
Тя посегна към ципа си.
По-късно, в полумрака, Арктър дойде на себе си от дозата дрога, която бе взел. Кони хъркаше до него, легнала по гръб с разперени ръце извън завивките. Виждаше я неясно. „Всички наркомани спят като граф Дракула — помисли си той. — Легнали по гръб и гледащи право напред, сякаш са готови да се изправят внезапно във всеки момент, като машини, преместващи се от точка А до точка Б. «Да бъде ден» — казва наркоманът, или поне лентата в главата му. Изпълнявайки инструкциите, мозъкът на наркомана е като музиката, която чуваш от радиото в часовника ти… Понякога тя звучи приятно, но единствената й задача е да те накара да направиш нещо. Музиката от радиото в часовника ти те буди. Музиката, която идва от наркомана, те превръща в средство, чрез което той да се снабди с още дрога, независимо от това по какъв начин ще я доставиш. Той, машината, те превръща в
Арктър отново започна да се унася, размишлявайки за тези неприятни неща. В края на краищата, наркоманите, особено ако бяха момичета, нямаха какво друго да продадат, освен тялото си. „Като Кони — помисли си той. — Кони, която лежи тук“.
Отвори очи и се обърна към момичето, което лежеше до него. Видя Дона Хоторн.
Моментално се изправи в леглото. „Дона!“ — помисли си. Виждаше ясно лицето й. Нямаше никакво съмнение. „Господи!“ — каза си той и се пресегна към нощната лампа. Пръстите му я докоснаха, тя се прекатури и падна, но момичето не се събуди. Той продължаваше да се взира в нея, и постепенно започна да вижда отново Кони. Остри черти на суровото, хлътнало, изпито лице, лице на наркоманка. Кони, а не Дона, едното момиче, не другото.
Той легна отново и някак успя отново да се унесе в неспокойна дрямка, чудейки се отново и отново в мрака какво означаваше това.
— Не ме интересува, че вони — мърмореше момичето до него в съня си. — Въпреки това аз си го обичах.
