Защо и Боб да не може? Ти си задник!
Сега Боб Арктър също имаше няколко нови устройства в колата си, няколко нови модификации в собственото си радио. Но не му се говореше за това. Всъщност собственикът им беше Фред. Или някой друг. И те вероятно бяха подобни на устройствата на Барис, но можеше и да не са.
Например, всяко превозно средство на служителите на закона излъчваше специфичен сигнал на всички честоти, който звучеше на обикновените радиоприемници в колите като повреда в искрогасителя. Сякаш полицейската кола не може да запали. Обаче Боб Арктър, също служител на закона, имаше в радиото си механизъм, който беше страшно полезен, тъй като шумовете му не означаваха абсолютно нищо за другите хора — за много други хора, които не разпознават смущенията като носител на информация. Но на Боб Арктър различните шумове му съобщаваха на първо място колко близо е полицейската кола до неговата, а освен това точно на кои служби е колата — на градската или окръжната, на пътната полиция или на федералните служители. Също така той можеше да излъчва едноминутни сигнали до паркираните коли. Онези в паркираните коли успяваха да определят колко минути трябва да чакат, без да се налагат жестове с ръка, които могат да бъдат видени от странични хора. Това беше полезно, например, когато се уговарят да влязат в къщата точно за три минути. Звукът от радиото на колата им подсказваше точно кога са изтекли трите минути.
Арктър знаеше също и една станция на средни вълни, която излъчваше песни от челните места в класациите, съпроводени от празните дрънканици на водещите, но това понякога изобщо не бяха празни дрънканици. Ако радиото бъде настроено на тази станция и звуците й изпълнят колата, за някого това бяха обикновената поп музика и обичайните досадни брътвежи на водещите и никога не би му хрумнало, че водещият със същия тон, с който обикновено обявява: „А сега един поздрав за Фил и Джейн — новото парче на Кет Стивънс, което са нарича…“, може да каже: „Синята кола ще отиде миля на север по Бъстънчъри и другият екип ще…“ и така нататък. И никога никой от множеството типове и мацки в колата му не забелязва нищо — дори когато е задължен да е на честотата на станцията с полицейските инструкции, като например по време на някоя голяма полицейска операция или акция, с която е свързан. Или ако забележат, вероятно решават, че са откачили или ги е хванала параноята, и забравят за това.
Той знаеше и за множество полицейски коли без отличителни белези, като например един стар шевролет с шумен клаксон (по-шумен, отколкото разрешава законът) и диви, съмнително изглеждащи типове вътре, каращи с висока скорост — той знаеше каква информация излъчваше радиото му на всички честоти, когато някой му сигнализира с клаксона или профучи покрай него. Знаеше, че трябва да го игнорира.
Също така при натискане на бутона, който би трябвало да превключва радиото от средни на къси вълни, на определена честота станция започваше да излъчва неясна по стил музика, която биваше филтрирана, и каквото и да се кажеше от присъстващите в колата в момента, се прихващаше от апаратурата чрез микрофон-предавател в радиото и се изпращаше на властите. А онази забавна станция продължаваше да свири, без значение колко високо, но шумът от нея не се излъчваше и изобщо не пречеше, апаратурата го елиминираше.
Така че Боб Арктър, като агент под прикритие, наистина имаше в радиото на колата си нещата, които Барис
Единственото подобрение, което си позволяваше той, бяха доста необичайните гуми. Джантите им бяха целите от метал. Гумите се износваха по-бързо, но даваха предимство в скоростта. Недостатъкът им беше по-високата цена, но Арктър ги получаваше безплатно от един сервиз. Слагаше ги собственоръчно, когато никой не го гледа. В такива моменти правеше и измененията в радиото.
Единственото нещо, от което се страхуваше относно радиото, не беше, че ще бъде разкрито от някой, който си пъха носа в чуждите работи, такъв като Барис, а че просто ще го откраднат. Неговите допълнителни устройства го правеха твърде скъпо, за да бъде сменено при открадване. В такъв случай щеше да се наложи да докладва веднага.
Естествено, в колата му беше скрит и пистолет. Барис не би могъл да си представи и в най-зловещите си фантазии точно на кое място е скривалището. Той би се насочил към някое екзотично място, като кухината в щангата на волана. Или в резервоара за бензин, спуснат там с тел като пратката кокаин в класическия филм „Волният ездач“, което би било най-неподходящото място. Всеки полицай, гледал филма, щеше да провери първо там. Неговият пистолет беше в жабката на колата.
Може би в колата на Барис наистина имаше някои от хитрите приспособления, за които той непрекъснато намекваше — подобни на устройствата в колата на Арктър. Това не беше изключено, защото много от приспособленията в радиото на Арктър бяха стандартни и ги показваха в късните вечерни токшоута разни експерти по електроника, които са участвали в проектирането им или са чели за тях в специализирани списания, или са ги виждали, или пък са били уволнени от полицейските лаборатории, което ги е озлобило. И обикновените граждани (или както Барис казваше винаги по своя високопарен, поучителен начин,
Тогава ще могат да си се движат колкото си искат бързо, и то напълно безнаказано.
— В такъв случай ще вървя пеша — каза Арктър. Точно това искаше да направи. Не му се занимаваше повече с Барис и Лъкман.
— Къде отиваш? — попита Лъкман.
— При Дона. — Беше почти невъзможно да стигне дотам пеша. Така че Барис и Лъкман нямаше да се лепнат за него. — Ще се видим по-късно, момчета.
— Моята кола… — опита се да продължи с оправданията Барис.
— Ако се опитам да карам твоята кола — прекъсна го Арктър, — ще натисна някое погрешно копче и ще излетя като самолет от търговската част на Лос Анджелис.
— Радвам се, че приемаш доводите ми — измънка Барис и Арктър затвори вратата.
Седнал пред холограмния куб на монитор 2, облеченият в калейдоскопния си костюм Фред наблюдаваше невъзмутимо как холограмата се променя непрекъснато пред очите му. В тайния апартамент седяха и други агенти, които наблюдаваха други холограми, излъчвани от други места, повечето на записи. Обаче Фред наблюдаваше случващото се в реално време. Разбира се, всичко се записваше, но той беше отложил преглеждането на натрупаните записи, за да види какво става в момента в разпадащата се — както се говореше — къща на Боб Арктър.
Насред холограмата — ярко изображение с висока резолюция — седяха Барис и Лъкман. Барис се бе разположил в най-хубавото кресло в гостната и се беше навел над лулата за хашиш, която сглобяваше от няколко дни. Той навиваше съсредоточено бяла лепенка около чашката на лулата. Лъкман седеше при масичката за кафе и не откъсваше поглед от телевизора, като същевременно вечеряше. На масата, до свития му огромен юмрук, стояха четири празни кутии от бира. Той се пресегна към петата, която още беше пълна, без да иска я събори и бирата се разля. Лъкман веднага сграбчи кутията и изруга. Барис вдигна поглед, направи подигравателен жест и отново се задълбочи в работата си.
Фред продължаваше да гледа.
