— Шибана вечерна програма! — измуча Лъкман с пълна уста и изведнъж изпусна лъжицата си, скочи на крака и тръгна към Барис, олюлявайки се. Размахваше ръце, без да казва нищо, устата му беше отворена и полусдъвканата храна се сипеше върху дрехите му и върху пода. Котките веднага се хвърлиха радостно натам.
Барис прекъсна работата си над лулата и погледна нещастния Лъкман, който издаваше ужасни звуци, помете с едната си ръка всичките кутии с бира и храната от масата върху пода. Котките избягаха уплашено. Барис продължаваше да го гледа, без да помръдва. Лъкман направи няколко несигурни крачки към кухнята. Ужасеният Фред погледна към другия монитор и видя как той опипва рафтовете в полумрака, търсейки чаша, как пуска чешмата и си сипва вода. Фред върна поглед на монитор 2, където Барис спокойно продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата, без да вдига глава.
От високоговорителите се носеха сърцераздирателни звуци на агония и дрънчене на падащи съдове — Лъкман събаряше на земята каквото му попадне — тенджери, тигани и чинии, в опит да привлече вниманието на Барис. Барис не обръщаше внимание на шума и продължаваше методично да работи, без да поглежда към кухнята.
През това време на монитор 1 Лъкман падна на земята — не постепенно, на колене, а от раз, с глух удар, разперил ръце. Барис продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата, но сега крайчетата на устните му се изкривиха в лека злорада усмивка.
Шокиран, Фред се изправи на крака и продължи да гледа, едновременно възбуден и парализиран. Пресегна се към телефона до монитора, за да се обади на полицията, но се отказа и продължи да гледа.
Лъкман лежа неподвижно на пода в кухнята няколко минути, докато Барис продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата си като старица, която плете нещо. През цялото време се усмихваше и даже леко се поклащаше. После изведнъж хвърли лулата настрана, изправи се и погледна през отворената кухненска врата към Лъкман и нападалите тенджери и счупените чаши и чинии около него. Внезапно лицето му се изкриви от престорен ужас. Той свали слънчевите си очила, очите му се ококориха гротескно, плесна безпомощно с ръце, започна да се суети уплашено, после се затича към Лъкман, спря на няколко крачки от него и се върна обратно, дишайки тежко.
„Влиза в ролята си — осъзна Фред. — Прави се, че сега го открива и изпада в паника. Сякаш току-що е излязъл на сцената.“
На монитор 2 Барис се суетеше задъхан, с почервеняло лице. Хвърли се към телефона, залитна, вдигна слушалката и я изпусна, после пак я вдигна с треперещи пръсти… „Току-що е открил, че Лъкман е сам в кухнята и се е задушил смъртоносно с парче храна — помисли си Фред, — и не е имало кой да го чуе и да му помогне. И сега Барис отчаяно се опитва да извика помощ. Но е твърде късно.“
Барис говореше по телефона бавно, с особен, необичайно висок глас:
— Централа, с какво трябва да се свържа, с интензивното или с реанимацията?
— Затруднения с дишането ли има някой, господине? — чу Фред от високоговорителите. — Искате ли да…
— Мисля, че е спиране на сърдечната дейност — изрече Барис настоятелно и хладнокръвно по телефона. Гласът създаваше впечатление за опасност и за това, че може би вече е късно. — Или запушване на дихателните пътища вследствие на…
— Какъв е адресът, господине? — прекъсна го операторът.
— Адресът… — повтори Барис. — Момент, да се сетя, адресът е…
— Божичко! — възкликна Фред.
Изведнъж проснатият на пода Лъкман помръдна конвулсивно. Той се разтрепери, повърна остатъка от храната, запушила гърлото му, размаха ръце и отвори очи. Гледаше объркано.
— О, изглежда, че вече всичко с него е наред — изрече Барис спокойно. — Благодаря ви, в края на краищата се оказа, че не ни е необходима помощ.
Той побърза да затвори телефона.
— Исусе… — измърмори Лъкман, докато се надигаше. — Мамка му!
Той дишаше тежко, кашляше и се мъчеше да си поеме въздух.
— Добре ли си? — попита Барис угрижено.
— Трябва да съм се задавил. Бях ли изгубил съзнание?
— Не съвсем. Обаче съзнанието ти премина в друго състояние. За няколко секунди. Вероятно в алфа.
— Господи! Как съм се изпоцапал!
Несигурно, олюлявайки се от слабост, Лъкман успя да се изправи на крака и се подпря на стената.
— Наистина съм се занемарил — промърмори той с отвращение. — Като стар пияница.
Тръгна с олюляване към мивката, за да се измие.
Докато наблюдаваше тази сцена, Фред усети как страхът му за Лъкман изчезва. Лъкман щеше да се оправи. Но Барис! Що за човек беше той? Добре, че Лъкман се отърва и без негова помощ. „Какъв особняк — помисли си Фред. — Какъв откачен особняк. Как можа да остане така безучастен?“
— Така човек може и да пукне — каза Лъкман, докато се плискаше с вода.
Барис се усмихна.
— Добре, че имам здрав организъм — продължи Лъкман и отпи глътка вода. — Къде беше ти, докато аз лежах тук? Мастурбираше ли?
— Нали видя — бях на телефона — отвърна Барис. — Исках да повикам лекари. Започнах да действам веднага, щом…
— Глупости — изрече Лъкман ядосано и отново отпи от чистата студена вода. — Знам какво ще направиш, ако изведнъж взема да пукна. Ще откраднеш всичките ми запаси. Дори джобовете ми ще пребъркаш.
— Изумително е — каза Барис — колко ограничени са възможностите на човешкия организъм. Фактът, че се налага храната и въздухът да минават през едно и също място, може да доведе до…
Лъкман мълчаливо му се закани с пръст.
Скърцане на спирачки. Изсвирване на клаксон. Боб Арктър бързо вдигна поглед и се вгледа в нощното движение. До бордюра стоеше спортна кола със запален двигател. Отвътре му махаше някакво момиче.
Дона.
— Господи! — възкликна той. Тръгна към бордюра.
Дона отвори вратата на колата си и попита:
— Изплаших ли те? Минах покрай тебе на път за твоята къща и когато се усетих, че си ти, направих обратен завой и се върнах. Качвай се.
Той влезе безмълвно в колата и затвори вратата.
— Защо обикаляш пеша? — попита Дона. — Заради колата ли? Още ли не е оправена?
— Току-що имах наркотично видение — каза Боб Арктър. — Всъщност не точно видение, а просто…
Той потрепери.
— Намерих стоката за теб — каза Дона.
— Какво? — попита той.
— Хиляда таблетки смърт.
—
— Да, висококачествена смърт. По-добре да тръгвам. — Тя включи на първа скорост, потегли и наду газта. Дона винаги караше страшно бързо и рисковано, но майсторски.
— Проклетият Барис! — възкликна той. — Знаеш ли как действа? Не убива никого, чиято смърт желае. Просто дебне наоколо, докато възникне ситуация, в която врагът му да умре. И после седи и чака човекът да пукне. Всъщност нагласява нещата да изглеждат така, сякаш той няма нищо общо. Но аз вече съм сигурен. По някакъв шибан начин той прави така, че хората да умират.
Арктър замълча замислено.
— Да, Барис няма да сложи пластичен експлозив в колата ти. Той просто…
— Имаш ли парите? — попита Дона. — За стоката? Наистина е първокласна и искам парите веднага. Трябва да разполагам с парите довечера, защото ми се налага да купувам някои неща.
