Сега се чувстваше още по-зле отпреди. Едва успяваше да върви и да мисли, главата му бучеше от объркване и отчаяние. „Скоуп“ не е чак толкова хубава — реши той, — „Лаворис“ е по-добра. Само дето след като я изплюеш, изглежда сякаш плюеш кръв. Може би „Майкрин“. Тя май е най-добрата.
Ако в сградата има аптека, може да си взема една туба и да си измия зъбите преди да се кача в кабинета на Ханк. Така може би ще се почувствам по-уверен. Може би ще имам по-добри шансове.
„Може и да изпия нещо, което да ми помогне. Каквото и да е. Бих се вслушал във всякакъв съвет от това момиче, каквото и да било предложение.“
Чувстваше се слаб и уплашен.
Ако сега ме изтеглят от работа, вече никога няма да видя никой от тях отново, всичките ми приятели, хората, които наблюдавах и познавах. Ще бъда вън от играта. Може би до края на живота си… Сигурно съм видял за последен път Арктър, Лъкман, Джери Фабин и Чарлз Фрек, и най-вече Дона Хоторн. Никога нече няма да видя никой от приятелите си, никога. Всичко свърши.“
Дона! Той си спомни песента, която братът на дядо му беше пял преди много години, в Германия.
„Дори и мозъкът ми да не е увреден — помисли си той, — докато се върна на работа, някой друг ще е назначен на мое място да ги наблюдава. Или те ще са мъртви, или ще са в затвора, в някоя федерална клиника, или просто ще са се разпръснали. Побъркани и увредени като мен, неспособни да осъзнаят какво се случва. Така или иначе, за мен всичко е свършило. Без да го знам, вече съм се простил с тях.
Единственото, което ще мога да направя някой ден, ще бъде да гледам отново записите и да си спомням.“
— Трябва да отида в тайния апартамент… — изрече той, после млъкна и се огледа стреснато.
„Трябва да отида в тайния апартамент и да открадна записите — помисли си. — Веднага, докато още мога. По-късно може вече да са изтрити или да нямам достъп до тях. Майната им на тези от отдела, ако искат, нека ме глобят с последната ми заплата. По всички етични норми тези записи на тази къща и хората в нея са си мои.
И сега тази записи са единственото, което ми остава след цялата история. Единственото, което мога да се надявам, че ще задържа.
Но пък, за да гледам записите, ще се нуждая от цялата проекционна апаратура в тайния апартамент. Трябва да я демонтирам и да изнасям частите една по една. Камерите и записващите устройства не ми трябват. Само носителите на записите и особено проекционната апаратура. Мога да я изнеса на части — имам ключ от апартамента. Те сигурно ще поискат да им върна ключа, но аз мога да направя дубликат още сега, преди да се кача горе — ключът е стандартен. И после мога да свърша тази работа!“
Когато осъзна това, се почувства по-добре. Усети се изпълнен със сила, решителност и малко гняв. Към всички. Но изпитваше и радостното усещане, че всичко ще бъде наред.
„От друга страна — помисли си той, — ако открадна камерите и записващата апаратура, ще имам възможност да продължа наблюдението. Самостоятелно. Поне за кратко. Но не са ли всички неща в живота за кратко?
А наблюдението трябва да продължи. И, ако е възможно, от мен. Аз трябва винаги да гледам, да гледам и да оценявам, дори и да не мога да направя нищо, дори и само да седя там и да наблюдавам безмълвно. Много е важно да бъда на мястото си като наблюдател на всичко, което се случва.
Не заради тях. Заради самия мен.
Разбира се, и заради тях също. В случай на някакво произшествие, като задавянето на Лъкман. Ако някой наблюдава — ако аз наблюдавам, — може да забележа това и да помогна. Да позвъня по телефона за помощ. Незабавно и на когото трябва.
Иначе те могат да умрат и никой няма да забележи. Нито пък някой ще го е грижа.
В жалките, окаяни животи като тези трябва да има някой, който да се намеси. Или поне да види тъжния начин, по който започват и свършват. И ако може, да ги запише, за да не бъдат забравени. За да остане спомен за тях в едни по-добри дни, след време, когато хората ще ги разберат.“
Той седеше в кабинета заедно с Ханк, с някакъв униформен служител и с изпотения, но усмихнат информатор Джим Барис. Слушаха записа от касетофона на Барис, поставен насред масата. До него беше пуснат друг касетофон, който правеше дубликат на записа.
— Ъъ… Здрасти. Виж, сега не мога да говоря.
— А кога?
— Аз ще ти се обадя.
— Това не търпи отлагане.
— За какво точно става въпрос?
— Възнамеряваме да…
Ханк протегна ръка и направи знак на Барис да спре касетофона.
— Разпознавате ли гласовете, мистър Барис? — попита той.
— Да! — изрече доволно Барис. — Женският глас е на Дона Хоторн, а мъжкият — на Робърт Арктър.
— Добре — кимна Ханк и погледна към Фред, а после и към медицинския доклад, който беше на масата пред него. — Пуснете пак записа.
— …половината Южна Калифорния утре през нощта — каза мъжкият глас, разпознат от информатора като гласа на Боб Арктър. — Арсеналът на военновъздушните сили във Ванденбърг ще бъде атакуван с цел да се завладеят автоматичните и полуавтоматичните оръжия.
Ханк спря да чете медицинския доклад и се заслуша, надигайки главата си, скрита от калейдоскопния костюм.
Барис се усмихна на себе си и на всички в стаята. Ръцете му си играеха с някакви кламери, които бе намерил на масата.
Жената, разпозната от Барис като Дона Хоторн, каза:
— А какво ще кажеш за заразяването на питейната вода с нервнопаралитичните вещества, които рокерите откраднаха за нас?
— Организацията се нуждае първо от оръжията — обясни мъжкият глас. — Това е стъпка „Б“.
— Добре, но сега ще трябва да тръгвам. Има клиент.
Барис се намести в креслото си и каза:
— Мога да посоча и рокерската банда, която беше спомената. Тя се споменава и при друг…
— Имате ли още материали от този тип? — попита Ханк. — Или това е всичко?
— Още много.
— Но за същите неща ли се отнасят?
— За същата конспиративна организация и нейните престъпни планове.
— Кои са тези хора? — попита Ханк. — Каква организация е това?
— Международна…
— Имената им. Изказвате хипотези.
— На първо място Робърт Арктър и Дона Хоторн. Имам и кодирани бележки…
Барис измъкна непохватно оцапан бележник и едва не го изпусна, когато се опита да го отвори.
