Камера помътняла

— Добре.

— Когато се върнеш — каза Ханк, — обади ми се.

— По дяволите, тогава няма да имам калейдоскопен костюм.

— Нищо, пак ми се обади. Независимо дали си с костюма.

— Добре — каза той отново.

Очевидно това нямаше значение. Очевидно всичко беше свършило.

— Когато отидеш да получиш следващата си заплата, ще видиш, че нещата са се променили. Значително.

— Ще получа ли някаква премия заради онова, което ми се случи?

— Не. Виж какво пише в Наказателния кодекс. Сътрудник на полицията, който доброволно стане наркозависим и не докладва незабавно за това, подлежи на наказателна отговорност и се наказва с глоба три хиляди долара или с шест месеца затвор. Ти вероятно ще се разминеш само с глобата.

— Доброволно? — повтори той смаяно.

— Никой не те е карал с пистолет на челото да вземаш наркотици. Никой не ти ги е слагал в супата. Ти съзнателно и доброволно си вземал опасни наркотици, които водят до мозъчни и психични увреждания.

— Трябваше да го правя!

— Можеше да се преструваш, че ги вземаш. Много служители успяват да постъпят по този начин. И за количествата, които твърдят, че си вземал, ти…

— Държиш се с мен като с престъпник. Аз не съм престъпник.

Ханк извади химикал и бележник.

— Каква ти е заплатата? Мога да изчисля…

— Мога ли да платя глобата по-късно? — попита Фред. — Например на месечни вноски за около две години?

— Е, стига, Фред — каза Ханк.

— Добре — отвърна Фред.

— Колко вземаш на час?

Той не можеше да си спомни.

— Добре, а колко регистрирани часа имаш?

Не можа да си спомни и това.

Ханк прибра бележника си.

— Искаш ли цигара? — Той поднесе пакета си към Фред.

— И тях ще ги откажа — отвърна Фред. — Всичко ще откажа, включително фъстъците и…

Той не можеше да мисли. Двамата мъже седяха в своите калейдоскопни костюми и мълчаха.

— Както обичам да казвам на децата си… — започна Ханк.

— Аз имам две дечица — прекъсна го Фред. — Две момиченца.

— Не ти вярвам. Не би трябвало да имаш.

— Може и така да е.

Той се опита да си представи колко са хапчетата от Субстанцията С, които беше скрил на различни места и колко пари щяха да му останат, когато плати глобата.

— Може би искаш все пак да изчисля колко пари имаш да получаваш? — попита Ханк.

— Добре — отговори Фред и кимна енергично. — Изчисли.

Той зачака напрегнато, барабанейки с пръсти по масата, като Барис.

— Та колко ти плащат на час? — повтори Ханк, почака малко и посегна към телефона. — Това може да се провери.

Фред не каза нищо. Чакаше, забил поглед в масата. „Дали Дона може да ми помогне? — помисли си той. — Дона, моля те, помогни ми сега!“

— Предполагам, че не смяташ да ходиш в планините, дори и да се намери кой да те откара? — попита Ханк.

— Не.

— Къде искаш да отидеш?

— Нека да поседя и да помисля.

— Във Федералната клиника?

— Не.

Продължаваха да седят.

Той се чудеше какво означава „не би трябвало да имаш деца“.

— А какво ще кажеш за апартамента на Дона Хоторн? — попита Ханк. — От цялата информация, която сме получили от теб и от други източници, знам, че сте близки с нея.

— Да — кимна той. — Близки сме.

После той вдигна поглед и попита:

— Как го разбра?

— По метода на изключването — отговори Ханк. — Знам кой не си, а в тази група няма безкрайно много възможности, всъщност това е доста малка група. Ние се надявахме чрез нея да попаднем на по-голяма група и може би ще попаднем, чрез Барис. Двамата с теб прекарахме доста време в разговори помежду си. Наредих пъзела отдавна. Ти си Боб Арктър.

— Кой съм? — попита той и се вторачи в калейдоскопния костюм на Ханк. — Аз съм Боб Арктър?

Не можеше да повярва. Това нямаше никакъв смисъл за него. Не се връзваше с нищо, което бе направил или помислил. Изглеждаше невероятно.

— Няма значение — каза Ханк. — Какъв е телефонът на Дона?

— Тя вероятно е на работа. — Гласът му трепереше. — В парфюмерията. Номерът е…

Не бе в състояние да овладее гласа си, не можеше да се сети и за номера. „По дяволите — помисли си, — аз не съм Боб Арктър! Но кой съм? Може би съм…“

— Дайте ми служебния телефон на Дона Хоторн — казваше бързо Ханк по телефона. После се обърна към Фред и каза: — Сега ще те свържа с нея. Или по-добре не. Ще я помоля да те вземе… Откъде? Къде да те откараме? Тук не може да се видите. Къде се срещате обикновено?

— Закарайте ме у тях — каза той. — Знам как се стига дотам.

— Ще й кажа, че си там и си зле. И че съм твой познат и си помолил да й се обадя.

— Става — отвърна Фред. — Благодаря, човече.

Ханк кимна и започна да набира номера. На Фред му се струваше, че той набира всяка следваща цифра все по-бавно и по-бавно и няма да свърши никога. Затвори очи и се заслуша в дишането си. Леле! Свършено е с мен.

„Наистина е свършено с теб — съгласи се той. — Побъркан, съсипан и скапан. Напълно скапан.“ Прииска му се да се засмее.

— Ще те откараме при нея… — започна Ханк, но в този момент отсреща явно му отговориха и той съсредоточи вниманието си върху разговора по телефона: — Здравей, Дона, обажда се едно приятелче на Боб. Хей, той го е закъсал, без майтап. Той…

„Точно така — произнесоха в унисон два гласа в главата му, докато той слушаше как «приятелчето му» баламосва Дона. — Не забравяй да й кажеш, да ми вземе нещо, наистина съм зле. Дали ще може да ми намери дрога? Или може би ще ми вдъхва от дима, както обича да прави?“ Той се пресегна да докосне Ханк, но не успя, ръката му падна безсилно върху масата.

— Ще ти се отблагодаря за това някой ден — обеща той на Ханк, когато разговорът по телефона приключи.

— Само седи мирно докато дойде колата. Сега ще се обадя да я повикам.

Ханк телефонира отново:

— Гаражът ли е? Искам обикновена кола с цивилен шофьор. Какво има на разположение?

Всеки от тях затвори очи във вътрешността на неясното петно, в калейдоскопния костюм, и зачака.

— Може би трябва да те закарам в болница — каза Ханк. — Ти наистина си много зле, може би Джим Барис те е отровил. Ние всъщност се интересувахме от Барис, а не от теб. Къщата се наблюдаваше главно заради Барис. Надявахме се да го подмамим да дойде тук… и успяхме. — Ханк помълча известно време. —