Ето защо знам много добре, че лентите му и останалите неща са фалшифицирани. И лабораторията ще го потвърди. Но Барис се е забъркал в нещо голямо. И гадно. И се налагаше да се действа твърдо.
— А аз какво общо имам в такъв случай? — попита той внезапно с висок глас.
— Трябваше да се доберем до Барис и да го пипнем.
— Шибаняци! — възкликна той.
— Нагласихме нещата така, че Барис — ако това е истинското му име — все повече и повече да подозира, че си полицейски агент под прикритие, който иска да го арестува или да го използва, за да се добере до висшестоящите в организацията му. Така че той…
Телефонът иззвъня.
— Добре — каза Ханк след малко. — Просто почакай още малко, Боб. Боб или Фред, няма значение. Не се разстройвай — ние хванахме мръсника, той е… Е, точно това, което ти каза преди малко за нас. Знаеш, че си струваше. Нали? Да го хванем в капана? Заради нещата, които прави, каквито и да са те?
— Разбира се, че си струваше. — Той едва успяваше да говори. Действаше машинално.
Продължиха да седят и да чакат.
Докато караше към „Нов път“, Дона свърна от пътя и спря на място, откъдето и в двете посоки можеха да виждат светлините долу. Но болките при него вече бяха започнали, тя виждаше това, не беше останало много време. Искаше й се да бъде с него още веднъж, но беше чакала прекалено дълго. По бузите му се стичаха сълзи, явно му се повдигаше.
— Ще поседим няколко минути — каза тя, докато го водеше покрай храстите и бурените, през жълтеникавата почва, покрита с изхвърлени бирени кутии и боклуци. — Аз…
— Носиш ли си лулата за хашиш? — успя да попита той.
— Да — отвърна тя. Трябваше да се отдалечат от шосето достатъчно, за да не могат да ги виждат полицаите. Или поне да са достатъчно далече, за да изхвърлят лулата, преди ченгетата да се доберат до тях. Тя щеше да види как полицейската кола паркира и гаси светлините си и как полицаите се промъкват. Щеше да разполага с достатъчно време да реагира.
„Достатъчно време, за да се укрия от закона — помисли си тя. — Но Боб Арктър вече няма никакво време. Неговото време — или поне измерено в човешките стандарти — е изтекло. Сега той е навлязъл в друг вид време. То е като времето, с което разполагат плъховете, за да тичат безполезно напред-назад. Да се щурат хаотично напред-назад, напред-назад. Но той поне все още може да вижда светлините под нас. Въпреки че за него това едва ли има значение.“
Намериха закътано място и тя извади увито във фолио парче хашиш и запали лулата си. Застаналият зад нея Боб Арктър сякаш не я виждаше. Щеше да се изцапа, но тя знаеше, че нищо не може да се направи. Всъщност той вероятно дори нямаше да разбере това. Всички минаваха по този път, след като излязат от строя.
— Ето. — Тя се наведе към него, за да му вдъхне от дима, но той отново не я забеляза. Просто седеше превит и се опитваше да удържи спазмите на стомаха си, после започна да повръща върху дрехите си, треперейки и издавайки налудничав вой, сякаш пееше някаква песен.
Тогава тя си спомни за онова момче, с което се беше запознала веднъж и което беше видяло Бог. То се държеше по същия начин, стенеше и плачеше, въпреки че не повръщаше върху себе си. Бог се беше появил пред него в една халюцинация след употреба на ЛСД. Този неин познат експериментираше с огромни дози разтворени във вода витамини. Прилагаше някаква ортомолекулярна формула, която според него щеше да доведе до синхронизация на нервните клетки в мозъка и до подобряване на връзките между тях. Обаче вместо да стане по-умен, той видял Бог. Това било огромна изненада за него.
— Предполагам — каза тя, — че никой от нас не знае какво му е писано да се случи.
Зад нея Боб Арктър изстена и не отговори.
— Познаваш ли един тип на име Тони Амстердам?
Арктър не отговори.
Дона си дръпна от лулата и хвърли поглед към светлинките долу. Подуши въздуха и се заслуша.
— След като видял Бог, той се почувствал наистина добре за около година. А после станал наистина зле. По-зле, отколкото когато и да било през живота си. Защото един ден осъзнал, че никога вече няма да види Бог отново, че му е съдено да изживее целия си останал живот — десетилетия, може би петдесет години, — без да види нищо необикновено. Само нещата, които всички ние виждаме. Щял да е по-добре, ако изобщо не бил видял Бог. Каза ми го веднъж, когато беше наистина подивял: беше се дрогирал и започна да чупи всичко в апартамента си. Даже строши стереоуредбата си. Беше осъзнал, че ще живее дълги години както живееше в момента — без да вижда нищо. Без никаква цел. Просто парче плът, което яде, пие, спи, работи и ходи по нужда.
— Като всички нас. — Това беше първото нещо, което успя да каже Боб Арктър. Всяка дума се изтръгваше с усилие.
— Така му казах и аз. Че всички сме в една и съща лодка и останалите не се отчайват заради това. А той ми отговори: „Ти не знаеш какво видях. Не знаеш!“
През тялото на Боб Арктър премина спазъм и той се сгърчи, а после попита с мъка:
— А той… Каза ли ти как е изглеждало то?
— Искри. Фонтани от разноцветни искри, както когато ти се развали телевизорът. Искри по стените, искри във въздуха. Сякаш целият свят се е превърнал в живо същество, накъдето и да погледнеш. И не е имало нищо случайно — всеки елемент от картината е действал съгласувано с останалите, с някаква цел, за да се постигне нещо в бъдещето. А после видял врата. За около седмица след това виждал тази врата навсякъде, накъдето погледнел, в апартамента си и на улицата, когато излизал да пазарува или карал колата си. Винаги била с едни и същи пропорции — много тясна. И каза, че била много… приятна. Точно тази дума използва. Никога не се опитал да мине през нея, само си я гледал, защото била толкова приятна. Оцветена в яркочервено и излъчваща златиста светлина. И искрите сякаш образували геометрични фигури. Никога в живота си след това не видял нещо подобно, и именно това в края на краищата го побърка.
След известно време Боб Арктър попита:
— Какво е имало от другата страна на вратата?
— Той казваше, че там е имало друг свят — отвърна Дона. — Видял го е.
— И той… никога не минал през вратата?
— Точно затова трошеше всичко в апартамента си. Никога не му е хрумнало да мине през нея, само й се възхищавал, а после вече било прекалено късно. След няколко дни тя се затворила и после изчезнала завинаги. Той се тъпчел отново и отново с ЛСД и с онези разтворими витамини, но никога не я видял отново — така и не успял да намери точната комбинация.
— Какво е имало от другата страна? — попита Боб Арктър.
— Той каза, че оттатък било нощ.
— Нощ!
— Лунна светлина и вода, винаги едно и също. Без нищо да помръдва или да се променя. Черна вода, като мастило, и брегът на някакъв остров. Той беше сигурен, че това е Гърция, древна Гърция. Смяташе, че вратата е някакъв тънък пласт във времето и той е виждал в миналото през нея. А по-късно, когато видението изчезнало, той се намирал на магистралата с всичките онези камиони наоколо и едва не откачил. Каза, че едва издържал на всичкото това движение, бученето на двигателите и свиренето на клаксоните. Така или иначе, той никога не разбрал защо са му показали това, което е видял. Наистина вярваше, че е видял Бог и врата към друг свят, но в края на краищата това го побърка. Не можа да издържи. Винаги когато срещнеше някого, започваше да му обяснява, че е изгубил всичко.
— Като мен — каза Боб Арктър.
— На острова е имало някаква жена. Или може би по-точно статуя. Той казваше, че била Афродита. Стояла там на лунната светлина, бледа и студена, направена от мрамор.
— Трябвало е да мине през вратата, когато е имал шанс.
— Не е имал никакъв шанс. Това е било обещание. За нещо, което ще дойде. Нещо далеч в бъдещето. Може би след като… — Тя млъкна за миг. — След като умре.
— Той е изпуснал шанса си — каза Боб Арктър. — На всеки се дава по един шанс и това е бил неговият.
