Той затвори очи от болка, по челото му изби пот.
— Какво може да знае един побъркан наркоман? Какво знаем всички ние? Не мога да говоря. Както и да е, няма значение.
Той се извърна от нея и впери поглед в мрака. Трепереше и зъбите му тракаха.
— Понякога ни показват сцени от онова, което ни очаква — каза Дона. Тя го прегърна здраво и започна да го люлее бавно напред-назад. — За да издържим.
— И ти се опитваш да направиш същото сега с мен.
— Ти си добър човек. Забъркал си се в лоши неща. Но животът ти не свършва. Аз се безпокоя много за теб. Искам…
Тя продължи да го прегръща безмълвно в тъмнината, обгърнала ги отвсякъде.
— Ти си добър и мил човек — обади се тя след малко. — И това не е справедливо, но явно е трябвало да се случи така. Опитай се да изчакаш края. Някога, може би много далеч в бъдещето, ще видиш пътя, който си виждал преди. Той ще се върне при теб.
„Ще се върне — помисли си тя. — В деня, в който всичко, несправедливо отнето от хората, ще се върне при тях. Може да е след хиляда години или повече, но този ден ще дойде и всички везни ще се изравнят. Може би като Тони Амстердам и ти ще видиш Бог, който се е махнал само временно, по-скоро се е оттеглил, а не си е отишъл завинаги. Може би в ужасно увредените ти мозъчни връзки, които продължават да се увреждат все повече и повече, дори сега, докато те прегръщам, се зараждат в някаква странна, скрита форма, разноцветните искрици и светлината, които ще те водят през идните години, ужасните години, които предстоят. Някоя не напълно разбрана дума, нещо дребно, видяно от теб, но неосъзнато, някаква част от звезда, смесена с мръсотията на този свят — нещо ще те води инстинктивно, докато не настъпи този ден… Но той е толкова далечен!“
Дона не си представяше ясно какво точно, но може би нещо от друг свят щеше да дойде при Арктър преди да настъпи краят. Всичко, което можеше да направи тя сега, беше да го прегръща и да се надява.
Но когато той го откриеше отново, ако имат късмет, щеше да последва разпознаването. Правилното сравнение в правилното полукълбо. И толкова ужасното пътуване за него, за което бе платил толкова голяма цена, щеше да е свършило.
Внезапно в очите й блесна светлина. Пред нея стоеше ченге с палка и фенер.
— Бихте ли се изправили? — попита полицаят. — Може ли да видя документите ви? Първо вашите, мис.
Тя пусна Боб Арктър, който се плъзна встрани и се свлече на земята. Ченгето явно се бе промъкнало до тях незабележимо откъм черния път. Дона извади портфейла от чантичката си и отведе полицая малко встрани, където Боб Арктър не можеше да ги чуе. Ченгето изучава няколко минути документите на бледата светлина на фенерчето и накрая каза:
— Вие сте федерален агент под прикритие.
— По-тихо! — каза Дона.
— Съжалявам! — Полицаят й върна портфейла.
— Просто се разкарайте! — каза Дона.
Полицаят за миг освети лицето й, после се обърна и след миг изчезна, безшумно, както се беше появил.
Дона се върна при Боб Арктър. Той очевидно дори не беше видял ченгето. Вече не забелязваше почти нищо. Едва ли виждаше дори нея.
Дона чу как някъде далече долу полицейската кола потегля по разбития черен път. Няколко буболечки и може би гущер минаха през изсъхналите бурени покрай тях. В далечината магистрала 91 блестеше с море от светлинки, но шумът от минаващите коли не достигаше до тях.
— Боб — прошепна тя нежно, — чуваш ли ме?
Арктър не отговори.
„Всичките му мозъчни връзки са прекъснати — помисли си тя. — Изгорели са и са стопени. И никой не може да ги възстанови, колкото и усилено да опитва. А те сигурно ще се опитат.“
— Хайде — каза тя и започна да го дърпа, опитвайки се да го изправи. — Трябва да тръгваме.
— Не мога да правя любов — каза Боб Арктър. — Нещото ми изобщо не става.
— Чакат ни — каза Дона твърдо. — Трябва да те отведа там.
— Но какво да правя, като нещото ми не става? Ще ме приемат ли?
— Ще те приемат — каза Дона.
„Необходима е голяма мъдрост — помисли си тя, — за да знаеш кога да постъпиш несправедливо. Как може справедливостта да стане жертва на това, което е правилно? Как може да се случи такова нещо? Така е, защото над този свят тегне проклятие и доказателството е точно тук. Някъде в най-дълбоките възможни нива, механизмът, конструкцията на нещата се е разпаднала и след това е останала само нуждата да превръщаме най-различни видове неясни злини в най-мъдрия избор, който можем да направим. Това трябва да е започнало преди хиляди години. И досега вече е проникнало в същността на нещата. И във всеки от нас. Ние не можем да се променим или ако отворим уста и започнем да говорим, че сме решени на всичко, всъщност не правим нищо. Дори не ме е грижа как е започнало това, кога и къде. Само се надявам някой ден да свърши. Както с Тони Амстердам — надявам се някой ден потокът от блестящи разноцветни искри да се върне и той да го види. Тясната врата, отвъд която цари покой. Статуята, морето и лунната светлина. И никакво движение, нищо, което да нарушава спокойствието.
Много, много отдавна, преди проклятието, преди всичко и всички да поемат по сегашния си път. Златната ера, когато мъдростта и справедливостта са били истински. Преди всичко да се разбие на парчета, които не си пасват, така че пъзелът да не може да се нареди отново, колкото и да се опитваме.“
Някъде далече долу, в мрака, прорязан от градските светлини, се чу полицейска сирена. Патрулката преследваше някого. Звучеше като рев на разярен звяр, жадуващ кръв. И съзнаващ, че скоро ще се добере до плячката си. Дона потрепера — нощният въздух беше станал студен. Беше време да тръгват.
„Сега не е Златната ера — помисли си тя, — с тези звуци в тъмнината. Аз ли издавам такива кръвожадни звуци? Аз ли съм това нещо? Преследващо или преследвано?
Хванато в капан?“
Мъжът зад нея се размърда и изстена, когато тя му помогна да се изправи. Прихвана го и стъпка по стъпка го отведе до колата. Звукът на полицейската кола в далечината внезапно утихна. Бе уловила плячката си, работата й беше свършена. „Моята — също“ — помисли си прегърналата Боб Арктър Дона.
Двамата служители на „Нов път“ стояха и оглеждаха проснатото на пода треперещо същество, което повръщаше и притискаше ръце към тялото си, сякаш по този начин можеше да се предпази от студа.
— Какво е това? — попита единият от служителите.
— Човек — отвърна Дона.
— Субстанцията С?
Тя кимна.
— Това му е изяло главата. Още един губещ.
— Лесно е да си победител — каза тя на двамата. — Всеки може да бъде победител.
Наведе се към Робърт Арктър и се сбогува безмълвно с него.
Когато си тръгна, двамата го покриха със старо армейско одеало. Дона повече не се обърна назад.
Запали колата си и я подкара към най-близката магистрала, където се вряза в натовареното движение. Избра от кутията с касети на пода на колата любимия си албум — „Гоблен“ на Карол Кинг — и го пусна, после измъкна изпод таблото скрития там пистолет „Рюгер“. След това се залепи зад един камион с кока- кола и докато гласът на Карол Кинг долиташе от колоните, изпразни целия пълнител на „Рюгера“ в бутилките кола на няколко фута пред колата й.
Карол Кинг продължаваше да пее с успокояващ глас за хора, които сядат на земята и се превръщат в жаби. Дона успя да улучи четири бутилки, преди пълнителят на пистолета да се изпразни. Върху предното стъкло на колата й се изсипаха парчета от строшените бутилки и струи течност. Почувства се по-добре.
„Справедливостта, честността и лоялността не са присъщи на този свят“ — помисли си тя. И тогава, с Божията помощ, се блъсна в стария си неприятел, в древния си враг, камионът за кока-кола, който си
