с ръце коленете си, и гледаше напред. Към черната пелена пред очите му.
Скоро гласовете утихнаха.
— Брус?
Той не помръдна.
— Брус?
Нечия ръка го докосна. Той не отговори.
— Брус, ела във фоайето. Ти би трябвало вече да си в стаята си, в леглото, но виж, искам да поговоря с тебе.
Майк му махаше да го последва. Той тръгна след него надолу по стълбите, към празното фоайе. Когато се озоваха там, Майк затвори вратата.
Той се настани в едно от дълбоките кресла и направи знак на Брус да седне срещу него. Майк потри челото си. Изглеждаше уморен, малките му очи бяха подпухнали и зачервени.
— Станах в пет и половина тази сутрин — каза той.
Някой почука на вратата и започна да я отваря.
Майк извика много силно:
— Не искам никой да влиза! Разговаряме! Ясно ли е?
Някой измънка нещо неразбираемо. Вратата се затвори.
— Знаеш ли, добре ще бъде да сменяш ризата си по няколко пъти на ден — обади се Майк. — Потиш се много обилно.
Брус кимна.
— От коя част на щата си?
Тишина.
— Отсега нататък, когато се почувстваш толкова зле, идвай при мен. Аз минах през същото преди около година и половина. Разхождаха ме наоколо с кола. Различни членове на персонала. Видя ли се с Еди? Един такъв висок и слаб, дето помага на всички? Той ме вози осем дни подред. Никога не ме остави сам. — Майк изведнъж се обърна към вратата и извика: — Ще се махнете ли оттук? Разговаряме! Отидете да гледате телевизия!
Млъкна и погледна към Брус.
— Понякога се налага да се държиш така. Никога не оставят човек на мира.
— Разбирам — отвърна Брус.
— Брус, само не си помисляй да сложиш край на живота си.
— Да, сър — каза Брус, гледайки в пода.
— Не ми викай „сър“!
Брус кимна.
— В армията ли стана, Брус? Тогава ли започна да се друсаш?
— Не.
— Боцкаше ли се или гълташе?
Тишина.
— „Сър“… — повтори Майк. — Аз лежах десет години в затвора. Веднъж осем момчета от нашия сектор с килии си прерязаха гърлата, в един и същ ден. Спяхме с крака в тоалетната, толкова малки бяха килиите. Така е в затвора, спиш с крака в тоалетната. Никога не си бил в затвора, нали?
— Не — отвърна Брус.
— Но, от друга страна, виждал съм и затворници на осемдесет години, които все още се радват на живота и мечтаят да живеят колкото се може по-дълго. Спомням си, когато се дрогирах — бях на инжекции. Започнах още като тийнейджър. Никога не съм правил нищо друго. Боцках се и после влязох в затвора за десет години. Толкова много се боцках — със смес от хероин и С — че нищо друго не можех да правя. Не можех да видя нищо друго. Сега съм чист и съм извън затвора, и съм тук. Знаеш ли кое е най-важното нещо, което открих? Кое веднага ми се наби в очите? Сега съм способен да вървя по улиците навън и да виждам всичко. Мога да чуя шума на ручейчетата, когато съм в гората — по-късно ще разбереш какви са другите ни дейности, фермите и така нататък. Когато вървя по най-обикновена улица, виждам малките котета и кутрета. Не ги бях виждал никога преди. Всичко, което виждах, беше дрогата.
Майк погледна часовника.
— Така че разбирам как се чувстваш — добави той.
— Трудно е да се откажеш — съгласи се Брус.
— Всички тук са се отказали. Разбира се, някои започват отново. Ако излезеш оттук, ще започнеш отново. Знаеш това.
Той кимна.
— Никой от хората тук не е имал лесен живот. Не твърдя, че и твоят е бил лесен. Макар че Еди би казал точно това. Той би казал, че твоите проблеми са дребна работа. Но ничии проблеми не са дребна работа. Аз виждам колко зле се чувстваш, защото съм минал по същия път. Сега съм по-добре. Кой е в една стая с теб?
— Джон.
— А, да. Джон. Тогава трябва да си на първия етаж?
— Харесва ми — отвърна Брус.
— Да, там е топло. Сигурно постоянно ти е студено. При повечето от нас е така, добре си спомням, че и с мен беше същото. Зъзнех през цялото време и се изпусках в гащите си. Но трябва да ти кажа, че няма да минеш през всичко това отново, ако останеш тук, в „Нов път“.
— Докога? — попита Брус.
— До края на живота си.
Брус вдигна глава.
— Аз не мога да изляза — каза Майк. — Ако изляза, отново ще започна да се друсам. Имам прекалено много приятелчета отвън. Отново ще започна да се боцкам и да стоя на ъгъла да продавам, и ще се върна в затвора за още двайсет години. А знаеш ли, аз съм на трийсет и пет и ще се женя за първи път. Видя ли Лаура? Моята годеница?
Брус не беше сигурен.
— Едно пълничко момиче, красиво.
Той кимна.
— Тя се страхува да излиза навън. Винаги трябва да има някой с нея. Сега ще ходим на зоологическа градина… С детенцето на изпълнителния директор, в зоологическата градина в Сан Диего, другата седмица. И Лаура е уплашена до смърт. Дори повече от мене.
Мълчание.
— Чу ли какво ти казах? — попита Майк. — Че ме е страх да отида в зоологическата градина?
— Да.
— Не си спомням някога да съм ходил в зоологическа градина — каза Майк. — Какво се прави там? Може би ти знаеш.
— Гледаш различни клетки и оградени открити пространства.
— Какви животни има там?
— Всякакви.
— Предполагам, че диви. И екзотични.
— В зоопарка в Сан Диего има от почти всички видове диви животни — каза Брус.
— А имат ли от онези… какви бяха? Мечките коала?
— Да.
— Гледах филмче за тях по телевизията — каза Майк. — Те подскачат. И приличат на плюшени играчки.
— Старата кукла, мечока Теди, с която си играят децата, е направена така, че да прилича на тях. Още през двайсетте години.
— Така е. Предполагам, че трябва да отидеш чак в Австралия, за да видиш мечка коала. Нали не са изчезнали?
— В Австралия има колкото щеш — отвърна Брус. — Но ловът и износът са забранени. Застрашен вид
