„Макой“ за нас, бедняците в „Нов път“. Съжалявам, че казах това. Не беше шега. Не съм имал предвид подобно нещо.
Той я потупа по рамото и при допира с коженото яке си помисли, че може би Боб Арктър й е подарил това яке, някога, в едни по-добри, по-щастливи дни.
— Работим заедно по този случай от доста отдавна — каза Дона с тих, спокоен глас. — Не искам да продължи да се проточва. Искам най-накрая всичко да свърши. Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля: „Мамка му, ние сме още по-студени и от тях. От враговете ни.“
— Когато те погледна, не виждам студен човек — каза Уестъуей. — Въпреки че може би не те познавам чак толкова добре. Но по това, което виждам, ти си един от най-топлите хора, които някога съм познавал.
— Топла съм отвън, за пред хората. Топли очи, топло лице, шибана топла изкуствена усмивка. Но отвътре през цялото време съм студена и пълна с лъжи. Аз не съм такава, каквато изглеждам. Аз съм отвратителна. — Тя говореше спокойно и се усмихваше. Зениците на очите й бяха големи и открити, без следа от коварство. — Но няма друг начин. Не е ли така? Осъзнах това много отдавна и заставих себе си да бъда такава. Всъщност това не е чак толкова лошо. По този начин постигаш каквото искаш. И всички са такива, повече или по-малко. Това, което е наистина лошо, е, че съм лъжец. Аз лъжех своя приятел, лъжех Боб Арктър през цялото време. Веднъж дори му казах да не вярва на нито една моя дума, но той, разбира се, реши, че се шегувам. И не ме послуша. Той си е виновен за това. Аз го предупредих. Но той веднага забрави какво му казах и продължи да крачи към пропастта.
— Направила си каквото е трябвало. Направила си повече, отколкото си била длъжна.
Тя стана и се приготви да тръгва.
— Добре, значи нямам много за докладване, освен твоята увереност, че нещата вървят по план. Той е там, те са го приели и не подозират нищо за неговото участие в тази… В тази мръсна игра. — Тя подчерта последните си думи.
— Точно така.
— Доскоро — каза тя и след кратка пауза добави: — Федералните власти няма да искат да чакат до зимата.
— Но ще бъде през зимата — каза Уестъуей. — По време на зимното слънцестоене.
— На какво?
— Само чакай — отвърна той. — И се моли.
— Това са глупости — каза Дона. — Молитвите, имам предвид. Молех се много отдавна, и то постоянно, но после се отказах. Ние нямаше да правим нещата, които правим, ако молитвите вършеха работа. Те са просто още една глупост.
— Повечето неща са такива. — Той последва отдалечаващата се девойка, след няколко крачки я настигна, хвана я и се изравни с нея. — Аз не чувствам, че ти си съсипала приятеля си. Според мен ти си не по-малко съсипана. Не по-малко жертва от него. Само че не го осъзнаваш. Така или иначе, не е имало друг избор.
— Аз ще отида в ада — каза тя и изведнъж се усмихна — широко и открито. — Обажда се католическото ми възпитание.
— В ада ще ти продадат никелови кутии и когато се прибереш вкъщи, ще откриеш вътре хамбургери.
— Хамбургерите се правят от пуешки лайна — каза Дона и после внезапно си тръгна. Веднага изчезна в тълпата забързани хора. Майк примигна. „Така ли се е чувствал Боб Арктър? — запита се той. — Сигурно. Тя беше тук, жива, сякаш вечна, и изведнъж — няма я. Разтвори се, изчезна. Смеси се с останалите хора. И никога няма да спре да го прави. Скри се сред тях. Изпари се. Тя е от хората, които идват и си отиват, когато си поискат. И никой не може да ги задържи около себе си.
Опитах се да удържа вятъра. Същото се е опитвал да направи и Арктър. Безполезно е да се опитваш да спреш един федерален агент под прикритие. Те са потайни. Сенки, които се стопяват, когато работата им го изисква. Сякаш никога не ги е имало. Арктър е бил влюбен във фантом, в холограма, през която обикновените хора минават, без да я забележат.
Начинът, по който действа Бог, е да превръща злото в добро. Ако Той е активен, значи прави това сега, въпреки че ние не можем да го видим с очите си, процесът е скрит под повърхността на реалността и резултатите от него се проявяват по-късно. Например появата на очакваните ни наследници. Общо взето хората не узнават за ужасната война, която водим и за жертвите, които даваме, освен в бележките под линия на някоя маловажна историческа книга. Някое бегло споменаване. Без списък на жертвите.
А на тях трябва да им се издигне паметник някъде. Със списък на всички загинали. И на тези, които не са загинали — което е още по-лошо. Останалите да живеят след смъртта. Като Боб Арктър. Най-тъжната част от историята.
Предполагам, че Дона е наемник, а не на заплата. Тези са най-призрачните. Те изчезват завинаги. Нови имена, нови адреси. Питаш се къде са, а отговорът е… никъде. Защото изобщо не ги е имало.“
Майк Уестъуей седна обратно на дървената масичка, дояде хамбургера и допи колата си. Все пак бяха по-добри от храната, която им даваха в „Нов път“. Дори и да правеха хамбургерите от събрани от земята кравешки изпражнения.
„Да върна Дона обратно, да се опитам да я намеря или да я притежавам… Това ще означава, че търся същото, което е търсил Боб Арктър. Може би за него така е по-добре. Трагедията в живота му вече се е случила. Влюбил се е в привидение. Това е била трагедията. Безсилието. Името и местожителството на Дона ги няма написани никъде. Има такива момичета, и точно тях обичаме най-много — тези, които няма никаква надежда да спечелим, защото се изплъзват в момента, в който почти сме ги прегърнали.
Така че може би сме го предпазили от нещо още по-лошо. А ще използваме това, което е останало от него, за добро и благородно дело.
Ако имаме късмет.“
— Знаеш ли някакви приказки? — попита Телма един ден.
— Знам приказката за вълка — отвърна Брус.
— За вълка и за бабата?
— Не. За черно-белия вълк. Той живеел горе на едно дърво и постоянно скачал върху животните на фермера. Най-накрая фермерът събрал всичките си синове и техните приятели. Те наобиколили дървото и зачакали черно-белия вълк да скочи долу. Чакали, чакали, докато най-сетне вълкът скочил върху някакво жалко кафяво животно и всичките едновременно го застреляли.
— О! — възкликна Телма. — Това е ужасно!
— Но те запазили кожата му — продължи той. — Те одрали големия черно-бял вълк, който бил скочил от дървото, и съхранили красивата му кожа, за да могат онези, които ще дойдат после, да видят какъв е бил и да се възхитят от големината и силата му. И идните поколения говорели за него, измисляли легенди за величието му и неговата храброст и оплаквали смъртта му.
— Защо са го застреляли тогава?
— Така е трябвало — каза той. — Така се постъпва с вълците.
— Знаеш ли други приказки? По-весели?
— Не — отвърна Брус. — Това е единствената приказка, която знам.
Той седеше и си спомняше какво удоволствие изпитваше вълкът от огромните скокове и плавните приземявания на изящното си тяло. Но сега това тяло го нямаше. То беше убито — заради онези жалки животни, които и без това щяха да бъдат изядени. Слаби животни, които никога не са можели да скачат и никога не са се гордеели с телата си. Но от друга страна, те бяха останали живи. А черно-белият вълк не съжаляваше за нищо, когато куршумите го застигнаха. Загина, захапал жертвата. Загина напразно. Но това беше неговият стил на действие и той го харесваше. Това беше неговият път. Неговият начин на живот. Единственият начин, който му беше познат. А те го убиха.
— Ето го вълкът! — възкликна Телма, подскачайки тромаво. — Ауу, ауу!
Тя започна да хваща различни предмети и да ги изпуска и той с ужас забеляза, че нещо при нея не е наред. За първи път видя, че тя е саката. Натъжи се и се зачуди как е възможно това.
— Ти не си вълкът — каза той.
