— Хей.
Той леко отмести поглед встрани.
— Как си?
— Добре — отвърна той.
— Да не ти е зле?
— Добре съм.
Той продължи да се взира в кафето си и парата над него и нито за миг не погледна към жената или към някой от останалите. Погледът му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кафето. Харесваше му топлината на аромата.
— Можеш да видиш някой, само когато минава точно пред тебе. Единствено тогава. Колкото и да се опитваш да гледаш. Ако някой лист прелети пред окото ти — само тогава. И то само листа. Нищо друго — няма да можеш да се обръщаш.
— Добре — каза той и хвана чашата с кафето с двете си ръце.
— Представи си да съзнаваш всичко, но да не си жив. Да виждаш и дори да знаеш какво виждаш, но да не си жив. Само да гледаш. Да осъзнаваш, че гледаш, но да не си жив. Човекът може да е умрял и още да го има. Понякога може да те гледа човек, умрял още в детството ти. Умрял, но още гледа. Това, което те гледа, не е точно тяло, в което няма нищо — там все още е останало нещо, но то е мъртво и само продължава да гледа и да гледа. Не може да спре да гледа.
Говорещият млъкна и след малко се обади друг човек:
— Ето какво означава да умреш, без да можеш да спреш да гледаш какво се случва точно пред теб. Там става нещо ужасно и ти не можеш да направиш нищо, нямаш избор, нищо не можеш да промениш. Можеш само да приемеш случващото се такова, каквото е.
— Както ти обичаш да зяпаш цяла вечност кутия от бира? Не може да е чак толкова лошо. Няма нищо страшно.
Преди вечерята, която им сервираха в столовата, обикновено имаше обсъждане. Различни членове на персонала пишеха на черната дъска темите, които после биваха разисквани.
Той седеше с ръце в скута, гледаше в пода и слушаше как голямата кафеварка се нагрява. Тя издаваше звуци, които го плашеха.
Всички седяха на сгъваеми столове и обсъждаха темата. Изглежда, че обсъждането им допадаше. Явно по този начин „Нов път“ ги караше да мислят, може би дори да си спомнят и после да мислят отново и отново по темата.
Започна разговор на тази тема.
— Ние притежаваме твърде много нежива енергия в себе си. А обмяната… Ще отиде ли някой да види какво става с проклетата кафеварка?
Разговорът прекъсна за момент и някой отиде да провери кафеварката. Той седеше и чакаше.
— Ще напиша това отново.
Започнаха да обсъждат тази тема. Звукът от кафеварката утихна и всички станаха да си налеят кафе.
— Искаш ли кафе? — обади се някой зад гърба му и го докосна. — Нед? Брус? Как се казва той, Брус?
— Добре. — Той стана и отиде с тях при кафеварката. Изчака реда си. Всички гледаха как слага сметана и захар в чашата си. Гледаха как се върна на стола си — същия, на който седеше преди това. Намери стола си уверено, седна и продължи да слуша. Топлото кафе и парата го накараха да се почувства по-добре.
Той седеше и гледаше празната си чаша. Тя беше от китайски порцелан. Обърна я и видя щампата на дъното, както и напуканата глазура. Чашата изглеждаше стара, но беше произведена в Детройт.
— Времето — обади се някакъв глас.
Той знаеше отговора на този въпрос.
Времето е кръгло.
— Е, ще трябва да прекъсваме. Ще направи ли някой бърз финален коментар?
— Правилото за оцеляване е да се следва линията на най-слабото съпротивление. Да следваш, а не да водиш — обади се някакъв глас.
— Да, последователите оцеляват, когато има лидер — каза друг глас, на по-възрастен човек. — Като при Христос. А не обратното.
— По-добре да ходим да ядем, защото Рик спира да сервира точно в пет и петнайсет.
— Да поговорим за това в Играта, не сега.
Разнесе се скърцане от сгъващи се столове. Той също се изправи, остави празната си чаша на подноса при останалите и излезе от залата заедно с другите. Подушваше миризмата на студените дрехи около себе си — хубава миризма, но студена.
„Всичко това звучеше, сякаш за тях пасивният живот е хубаво нещо — помисли си той. — Но няма «пасивен живот». Това израз носи вътрешно противоречие.“
Чудеше се какво означава животът, какво представлява? Може би не разбираше…
Беше пристигнала огромна пратка с дрехи от дарения. Няколко човека вече стояха с пълни ръце, други пробваха ризи с доволни физиономии.
— Хей, Майк, много си бърз!
Насред фоайето бе застанал нисък, набит мъж с къдрава коса и сплескано лице, който си сменяше колана с намръщена физиономия.
— Как се борави с това? Не знам как да си го сложа. Защо е толкова хлабав?
Коланът беше три инча широк и нямаше тока, а метални пръстени, и той не знаеше как да го стегне. Огледа се наоколо, примижа и каза:
— Мисля, че са ми дали дефектен колан.
Брус пристъпи към него, мушна колана в пръстените и го стегна.
— Благодаря — каза Майк. Все още с нацупена физиономия, той си взе няколко ризи, после се обърна към Брус и подхвърли: — Когато се оженя, смятам да съм с такъв колан.
— Добре — отвърна Брус.
Майк тръгна към две жени в далечния край на фоайето. Те му се усмихнаха. Той вдигна една шарена риза към себе си и възкликна:
— Смятам да се разходя до града.
— Добре, хайде сега, отивайте да вечеряте! — извика директорът на санаториума с мощния си глас. После се обърна към Брус и попита, примигвайки: — Как си, момче?
— Добре — отвърна Брус.
— Звучиш, сякаш си настинал.
— Да — съгласи се той. — От излизането ми навън. Мога ли да получа „Дристан“ или…
— Никаква химия! — отсече директорът. — Хайде, побързай за вечерята. Как си с апетита?
— Добре — отвърна Брус и тръгна към столовата. Всички му се усмихваха от масите си.
След вечеря той седна насред широкото стълбище към втория етаж. Никой не му каза нищо — обсъждането беше започнало. Седя на стълбите докато то не свърши. Най-накрая хората започнаха да излизат от залата.
Той усещаше, че го гледат и може би някой му говори. Седеше на стълбите, приведен напред, обхванал
