са.
— Никога не съм ходил никъде — каза Майк. — Освен когато по едно време прекарвах стока от Мексико до Ванкувър, Британска Колумбия. Винаги минавах по един и същ маршрут, така че никога не виждах нищо ново. Карах много бързо, за да приключа възможно най-скоро. Бях с една от колите на Фондацията. Ако искаш, когато се почувстваш много зле, ще те повозя наоколо. Ще карам и ще си говорим. Нямам нищо против. Еди и някои други, които вече не са тук, правеха същото за мен. Нямам нищо против.
— Благодаря ти.
— А сега ние двамата ще трябва да си лягаме. Започнаха ли вече да те викат сутрин в кухнята? Да приготвяш закуската и да сервираш?
— Не.
— Тогава можеш да си лягаш по същото време, по което и аз. Ще се видим на закуска. Ще седнеш на моята маса и аз ще те запозная с Лаура.
— Кога ще се жените?
— След месец и половина. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата ни. Разбира се, тя ще бъде тук, така че всички ще присъстват.
— Благодаря ти — каза Брус.
Когато Брус влезе, за да се присъедини към Играта, всички се засмяха. Когато видя ухилените им лица, той заби поглед в пода.
— Знаете ли кой е това? Целувчо! — изрече някакъв писклив глас и той вдигна глава. Сред ужасно разкривените от усмивките лица забеляза някакво момиче, китайка. Явно тя надаваше този вой. — Ти си Целувчо, ето какво си ти!
— Защо не ходиш да се шибаш? Защо не ходиш да се шибаш? — подеха монотонно останалите, докато сядаха на пода в кръг около него.
Изпълнителният директор, облечен с широки червени панталони и розови маратонки, се усмихваше. Малките му тесни очички блестяха, приличаше на призрак. Поклащаше се напред-назад, дългите му крака бяха свити в коленете, седеше направо на пода, без възглавница под себе си.
— Искаме да видим как се шибаш!
Изпълнителният директор, изглежда, се забавляваше — сякаш се случваше нещо много смешно. Очите му бяха пълни с весели пламъчета. Облечен колоритно и с усет, той приличаше на чудат театрален артист от някакъв стар кралски двор. Постоянно се озърташе доволно, а от време на време гласът му чуруликаше, досадно и монотонно, като скърцане на метална панта на врата.
— Целувчо! — изписка отново китайката. Някакво друго момиче зад нея плесна с ръце и започна да издава подигравателни звуци.
— Хайде! — извика китайката, обърна се с гръб към Брус и посочи задника си: — Целуни ми задника тогава, Целувчо! Щом искаш да целуваш хората, целуни това, Целувчо!
— Искаме да видим как се шибаш! — запя монотонно семейството. — Шибай се, Целувчо!
Той затвори очи, но нямаше как да спре да ги слуша.
— Ти си педал — изрече бавно и монотонно изпълнителният директор. — Скапаняк. Духач. Лайно. Задник…
Продължи да изрежда.
Думите все още достигаха до слуха на Брус, но вече бяха неразбираеми. Той вдигна поглед само веднъж, когато разпозна гласа на Майк, който седеше и го гледаше безучастно. Лицето му беше зачервено, яката на ризата му беше закопчана прекалено стегнато около врата.
— Брус — каза Майк, — какво става? Какво си донесъл тук със себе си? Какво искаш да ни кажеш? Можеш ли изобщо да ни кажеш нещо за себе си?
— Педал! — изкрещя Джордж, подскачайки като гумена топка. — Какъв беше ти, педал?
Китайката скочи на крака и извика:
— Кажи ни, педал, духач, лизач, шибаняк!
— Аз съм око — каза той.
— Ти си задник — каза изпълнителният директор. — Ти си слабак. Боклук. Духач. Женчо.
Брус вече не чуваше нищо. И забрави значението на думите, а най-накрая — и самите думи.
Единственото, което забеляза, беше, че Майк го наблюдава. Гледаше и слушаше, но не виждаше нищо, не знаеше нищо, не си спомняше нищо. Чувстваше се нищожен, чувстваше се зле, искаше да избяга.
Вакуумът в него растеше. И той всъщност беше доволен от това.
Беше по-късно през деня.
— Погледнете — каза женски глас. — Тук държим наркоманите.
Той се почувства изплашен, докато тя отваряше. Вратата се открехна и стаята се изпълни с шум, чиято сила го изненада. Погледна към прага и видя множество играещи си малки деца.
Същата вечер забеляза как двама възрастни мъже хранят децата с мляко и детски храни в малка стаичка до кухнята. Рик, готвачът, даде първо храната за децата на възрастните мъже, докато останалите чакаха в столовата.
Китайката, която носеше чинии към столовата, му се усмихна и попита:
— Обичаш ли децата?
— Да — отвърна той.
— Ако искаш, може да седиш при тях и да се храните заедно.
— О! — каза той.
— Ще можеш и да ги храниш, но по-късно — след месец или два. — Тя се поколеба за миг и допълни: — Когато се уверим, че няма да ги биеш. Имаме си правило: децата никога не бива да бъдат удряни, независимо от това какво са направили.
— Добре — каза той. Чувстваше топлота към живота, докато гледаше как децата се хранят. Седна при тях и едно от най-мъничките изпълзя върху коленете му. Той взе една лъжичка и започна да го храни. Помисли си, че и той, и детето чувстват една и съща топлина. Китайката му се усмихна и отнесе чиниите в столовата.
Седя дълго време сред децата, като гушваше ту едно, ту друго. Двамата мъже се караха на децата и се критикуваха взаимно заради начина, по който ги хранят. Масата и подът се покриха с петна и парчета храна. По едно време той се сепна и осъзна, че децата са се наяли и отиват в голямата детска стая, за да гледат анимационни филми по телевизията. Наведе се несръчно, за да почисти изпопадалата храна.
— Не, това не е твоя работа! — изрече остро единият от възрастните мъже. — Това е мое задължение.
— Добре — съгласи се той и при изправянето си удари главата в ръба на масата. Държеше част от разсипаната храна в ръката си и я погледна учудено.
— Отиди да помогнеш при почистването на столовата! — каза му другият старец. Той имаше лек говорен дефект.
На минаване покрай него един от помощниците, служител в диспансера, му каза:
— Трябва да имаш разрешение, за да седиш при децата.
Брус се спря и кимна, озадачен.
— Това е работа на старците — каза човекът от диспансера. — Гледането на децата.
Той се засмя и добави:
— Те не могат да вършат нищо друго.
После отмина.
Едно от децата беше останало — момиченце с големи очи.
— Как се казваш? — попита го то.
Той не отговори.
— Попитах те как се казваш.
Той се пресегна предпазливо и пипна едно от парчетата месо на масата. То вече беше изстинало. Но усещането, че детето е до него, продължаваше да кара Брус да усеща топлина. Той докосна за миг момиченцето по главата.
