— Аз се казвам Телма — каза детето. — А ти да не би да си забравил името си?
Тя го потупа.
— Ако си забравил името си, можеш да си го напишеш на ръката. Искаш ли да ти покажа как? — Тя го потупа отново.
— А няма ли да се отмие? — попита я той. — Ако го напишеш на ръката си, още първия път когато работиш нещо или се изкъпеш, то ще се отмие.
— А, да — кимна тя. — Добре, тогава можеш да го напишеш на стената, до главата си. В стаята, в която спиш. Някъде високо, където не може да се изтрие. И тогава, ако искаш да разбереш какво ти е името, ще можеш…
— Телма — прошепна той.
— Не, това е
— Да видим… — каза той и се замисли.
— Ако те видя отново, ще ти дам име — каза Телма. — Ще измисля някое за теб. Искаш ли?
— Не живееш ли тук? — попита той.
— Тук живея, но моята мама може да си тръгне. Тя смята да ни вземе, мен и брат ми, и да си тръгне.
Той кимна. Част от топлината го напусна.
Неочаквано, без никаква причина, момиченцето избяга.
„Така или иначе аз трябва да си измисля свое име — реши той. — Това е мое задължение.“ Огледа дланта си и се зачуди защо прави това. Там нямаше нищо за гледане. „Брус — помисли си той, — това е моето име. Но трябва да има и по-хубави имена от него.“ Топлината постепенно изчезваше, както бе изчезнало и детето.
Почувства се самотен и изгубен. И не особено щастлив.
Един ден изпратиха Майк Уестъуей да докара пратка полуизгнили плодове, дарени на „Нов път“ от местния супермаркет. Обаче когато се убеди, че членовете на персонала не го следят, той проведе телефонен разговор и след малко се срещна с Дона Хоторн в близкия „Макдоналдс“.
Двамата седнаха отвън, с бутилка кока-кола и хамбургер върху дървената масичка.
— Наистина ли можем да го използваме?
— Да — отвърна Уестъуей. Но си помисли: „Момчето е толкова увредено. Чудя се дали си заслужава. Чудя се дали ще успеем да доведем нещата докрай. Но сме длъжни да опитаме.“
— Нали не го подозират?
— Не — отговори Майк Уестъуей.
— Ти лично убеден ли си, че отглеждат веществото?
— Не. Не аз. Те са убедени.
„Хората, които ни плащат“ — помисли си той.
— Какво означава името му?
—
— А той ще успее ли да се справи?
Уестъуей отмести поглед към колите и минувачите. Наблюдаваше ги мрачно, играейки си с хамбургера си.
— Наистина не знаеш.
— Никой не би могъл да знае, докато не се случи. Памет. Няколко оцелели мозъчни клетки и то увредени. Почти нищо освен рефлекси. Той няма да действа, само ще реагира. Можем единствено да се надяваме. Спомни си какво казва свети Павел в Библията: „Вярвайте, надявайте се и раздайте парите си.“
Майк гледаше интелигентното лице на красивата чернокоса девойка от другата страна на масата и разбираше защо Боб Арктър… „Не — каза си той, — винаги трябва да мисля за него като за Брус. Иначе може да се издам, че знам прекалено много неща, които не би трябвало да знам.“ Разбираше защо Брус е мислил толкова много за нея. Когато още е бил способен да мисли.
— Той беше обучен много добре — каза Дона. Гласът й му се стори изключително отчаян. За миг лицето й се изкриви от мъка. — Но да се плати такава цена… — прошепна тя и отпи от колата си.
„Обаче нямаше друг начин да се проникне там — помисли си той. — Поне
— Правителството поиска ужасно много — каза Дона.
— Животът го поиска.
Тя вдигна глава и го изгледа мрачно и гневно.
— В конкретния случай това беше федералното правителство. Конкретно. От теб и от мен. От… — Тя млъкна за миг. — От някой, който беше мой приятел.
— Той все още ти е приятел.
— Това, което е останало от него — отвърна Дона яростно.
„Това, което е останало от него, все още те търси — помисли си Майк Уестъуей. — По свой начин. Той също тъгува.“
Но въпреки всичко денят беше хубав, пешеходците и шофьорите на преминаващите коли изглеждаха весели и въздухът беше свеж. И имаше изгледи за успех — това повдигаше духа на Майк. Бяха стигнали толкова далече! Трябваше да извървят и останалата част от пътя.
— Всъщност мисля — каза Дона, — че няма нищо по-ужасно от това да жертваш живо същество, без то да знае това. Ако
— Разбира се, че е. Това му беше работата.
— Той нямаше никаква представа за това, и сега няма представа, защото няма никаква представа за нищо. Ти го знаеш не по-зле от мен. И той никога вече няма да има представа за нищо, до края на живота си. Само рефлекси. И това не стана случайно, а беше планирано. Ние искахме да стане така… Лоша карма за нас. Чувствам го върху собствения си гръб. Като труп. Аз нося на гърба си труп — трупа на Боб Арктър. Макар че формално той е жив.
Беше започнала да говори на висок глас. Майк Уестъуей й направи знак с ръка и тя с видимо усилие успя да се овладее. Хората от съседните дървени масички бяха започнали да им хвърлят учудени погледи. След известно време Уестъуей каза:
— Е, гледай на нещата по този начин: те не могат да разпитат и да разобличат някой, лишен от съзнание.
— Трябва да се връщам на работа — каза Дона, поглеждайки часовника си. — Ще докладвам, че по думите ти изглежда всичко е наред. Според теб.
— Ще чакаме зимата — каза Уестъуей.
— Зимата?
— Трябва да стане дотогава. Няма значение защо мисля по този начин, но е така. Или ще се случи до зимата, или нищо няма да излезе. Ще ги хванем тогава или никога няма да ги хванем.
„Точно по време на зимното слънцестоене“ — помисли си той.
— Подходящо време — отвърна Дона. — Когато всичко е мъртво и е под снега.
Той се засмя:
— В Калифорния?
— Зимата на духа.
— Само заспал — каза Уестъуей и се изправи. — Аз също трябва да тръгвам. Трябва да натоваря някаква пратка със зеленчуци.
Дона го погледна тъжно и измъчено, със смайване и огорчение35.
— За кухнята — поясни Уестъуей меко. — Моркови и маруля, такива неща. Дарение от супермаркет
