Осъзна, че по този начин — докато тя залита, накуцва и се спъва — увреждането й се влошава. Чудеше се как може да съществува…
…толкова тъжно нещо. Тръгна си.
Зад гърба му Телма продължаваше да си играе. Препъна се и падна. „Какво ли изпитва тя?“ — запита се той.
Вървеше по коридора, търсейки прахосмукачката. Бяха му казали да почисти грижливо детската стая, където децата играеха през по-голямата част от деня.
— Нататък по коридора и после вдясно — каза му някой. Ърл.
— Благодаря, Ърл — отвърна той.
Когато стигна до затворената врата, понечи да почука, но вместо това я отвори.
Насред стаята стоеше възрастна жена, която жонглираше с три гумени топки. Тя се обърна към него, отмятайки назад дългата си прошарена коса, и му се усмихна с почти беззъбата си уста. Беше обута с дълги бели чорапи и обувки за тенис. На Брус му направиха впечатление хлътналите й очи и липсата на зъби.
— Можеш ли да правиш това? — изхриптя тя и хвърли трите топки едновременно във въздуха. Падайки, те се удариха в нея и отскочиха от пода. Тя се наведе над тях и се разсмя, пръскайки слюнка.
— Не мога да правя това — каза той, застанал смаян на прага.
— А аз мога. — Мършавата старица клекна, при което ставите й изпукаха, вдигна топките и присви очи, опитвайки се да ги подреди по правилния начин в ръцете си.
Някой надникна през вратата зад гърба на Брус и се спря да погледа.
— Откога тренира тя? — попита Брус.
— Съвсем отскоро — отвърна мъжът и се обърна към старицата: — Опитай отново. Вече се справяш по- добре.
Старицата се изкиска, докато се навеждаше да вземе топките отново.
— Третата е ей там — посочи застаналият до Брус мъж. — Под нощната ти масичка.
— Оох! — изхриптя тя.
Те гледаха как старицата опитва отново и отново — изпускаше топките, взимаше ги пак, приготвяше се внимателно, хвърляше ги високо във въздуха, после се навеждаше напред, докато падаха към нея, като някои я удряха по главата.
Човекът до Брус подуши въздуха и каза:
— Дона, трябва да се изкъпеш. Мръсна си.
Брус възкликна смаяно:
— Това не е Дона. Нима е Дона?
Той се вгледа в старицата и се ужаси: в очите й имаше сълзи, но тя се смееше и запрати трите топки по него, опитвайки се да го уцели. Той се сви.
— Не, Дона, не прави това — каза й мъжът до Брус. — Не се цели по хората. Просто се опитвай да направиш това, което видя по телевизията — хващай ги и ги хвърляй пак нагоре. Но първо ходи да се изкъпеш — вониш.
— Добре — съгласи се старицата и забързано излезе от стаята, дребна и прегърбена. Трите гумени топки останаха да се търкалят по пода.
Човекът до Брус затвори вратата и двамата тръгнаха по коридора.
— Откога е тук Дона? — попита Брус.
— Отдавна. Аз дойдох преди шест месеца, а тя вече беше тук. Започна да се опитва да жонглира преди около седмица.
— Тогава тя не е Дона — каза Брус. — Щом е тук от толкова отдавна. Защото аз пристигнах само преди седмица.
„И Дона ме докара тук с нейната кола — помисли си той. — Спомням си го, защото ни се наложи да спрем, за да може тя да напълни радиатора. И тя беше много красива. Гледаше тъжно, кротко, беше с малкото си кожено яке и ботушите, и с чантата си със заешкото краче, която винаги носи.“
Той продължи да крачи по коридора и да търси прахосмукачката. Чувстваше се много по-добре. Но не можеше да разбере защо.
15
— Може ли да работя с животни? — попита Брус.
— Не — отвърна Майк. — Мисля да те изпратя в една от фермите ни. Сред природата, където ще можеш да се докоснеш до почвата. Знаеш какво става с нея заради всичките тези ракети и сонди, които се изстрелват в космоса. Искам да се опиташ да достигнеш…
— Искам да бъда с нещо живо.
— Почвата е жива — обясни Майк. — Земята все още е жива. Там можеш да помогнеш най-много. Занимавал ли си се с някаква селскостопанска работа? Семена, обработване на почвата, прибиране на реколтата?
— Работил съм в офис.
— Отсега нататък ще работиш на полето. Ако разумът ти се върне при теб, той ще се върне по естествен начин. Не можеш насила да се накараш да мислиш отново. Можеш единствено да се трудиш упорито — например, да посяваш семена или да обработваш земята в зеленчуковите ни плантации, или да унищожаваш вредителите — ние го правим със специални спрейове. Но със спрейовете трябва много да се внимава. Иначе биха могли да донесат повече вреда, отколкото полза. Те могат да отровят не само семената в почвата, но и хората, които пръскат с тях. Могат да им изядат главата. Както се е случило с теб.
— Добре — каза Брус.
„Тебе са те напръскали — помисли си Майк, докато гледаше мъжа. — Напръскали са те така, че си се превърнал в буболечка. Напръскай буболечката с токсин и тя умира. Напръскай човек, напръскай мозъка му, и той ще се превърне в насекомо, което цвърчи и обикаля в кръг наоколо. Машина от рефлекси, като мравката. Изпълняваща последната зададена й команда.
Нищо ново няма да влезе никога в мозъка му, защото мозъкът му го няма. Както го няма и човекът, когото никога не съм познавал.
Но може би, ако се озове на правилното място и заеме правилната поза, той ще е в състояние да погледне надолу и да види почвата. И да осъзнае, че тя е там. И да посади в нея нещо различно от себе си, нещо, което е живо. Да расте там.
Защото нещото, което той самият вече никога няма да може да направи, е да расте. Той е в състояние единствено да изгнива постепенно, докато онова, което е останало от него, също не умре.
За човек, който е мъртъв, няма бъдеще, само минало. А за Арктър-Фред-Брус не е останало дори и миналото.“
Докато Майк караше камиона, отпуснатото тяло на съседната седалка се поклащаше. Само друсането на камиона му вдъхваше живот.
„Чудя се — запита се Майк — дали хората от «Нов път» не са му причинили това? Дали самите те не са изпратили на Брус веществото, което го е направило такъв, какъвто е сега? С ясното съзнание, че когато си свърши работата, веществото
