— Не, за
Той все още стоеше, хванал куфара си. Управителят му направи знак да го остави на земята.
— Наруших правилата — добави Брус.
— Какво точно направи?
— Хвърлях възглавницата.
— Добре, Брус — каза управителят. — Ела с мен, ще ти покажа къде ще живееш. Тук нямаме централна жилищна сграда. Живеем в малки бунгала — по шест човека във всяко. Там се спи, там се яде и се почива в свободното време. Тук няма Игри, само работа. Игрите свършиха за теб, Брус.
Брус изглеждаше доволен. Усмихна се.
— Обичаш ли планините? — Управителят на фермата посочи напред. — Виж ги. Планините. Няма сняг по тях, но са си планини. Вдясно е Санта Роса. По склоновете й се отглежда страхотно грозде. Ние не отглеждаме грозде. Най-различни други култури, но не и грозде.
— Обичам планините — каза Брус.
— Погледни ги — посочи отново управителят. Брус не вдигна поглед.
— Ще ти дадем шапка — каза управителят. — Няма да можеш да работиш на полето без шапка. Никога не отивай на полето без шапката. Ясно ли е?
— Няма да ходя на полето без шапка — повтори Брус.
— Въздухът тук е хубав — подхвърли управителят.
— Аз обичам въздуха — отвърна Брус.
— Да — каза управителят и направи знак на Брус да вземе куфара си и да го последва. Чувстваше се неудобно в присъствието на Брус, не знаеше какво да каже. Познато усещане за него — не за пръв път идваха такива хора. — Всички обичаме въздуха, Брус. Наистина всички го обичаме. Това е нещо общо за нас.
„Все още имаме нещо общо“ — помисли си той.
— Ще дойдат ли приятелите ми да ме видят? — попита Брус.
— Имаш предвид приятелите ти оттам, откъдето идваш? От санаториума в Санта Ана?
— Майк, Лаура, Джордж, Еди, Дона и…
— Хората от санаториумите не идват във фермите — обясни управителят. — Достъпът тук е ограничен. Но ти вероятно ще се връщаш при тях един-два пъти годишно. Имаме събирания на Коледа и…
Брус се беше спрял.
— Следващото събиране е на Деня на Благодарността — продължи управителят, след като отново направи знак на Брус да тръгне. — Ще изпратим за два дни работниците в санаториумите, от които са дошли. После те ще се върнат и ще чакат Коледа. Така че ще можеш да видиш приятелите си отново. Ако не бъдат прехвърлени в други санаториуми. Но имай предвид, че при нас, в „Нов път“, не бива да имаш лични отношения с никого. Не ти ли казаха това? Ние сме едно голямо семейство и ти трябва да общуваш само със семейството като цяло.
— Разбирам това — каза Брус. — Накараха ни да го научим като част от Кодекса на „Нов път“.
Той се огледа и попита:
— Може ли да изпия чаша вода?
— Ще ти покажем къде са водоизточниците тук. Единият е в твоето бунгало, но има и общ, за цялото семейство. — Той поведе Брус към бунгалата. — Тези помещения са затворени, защото имаме експериментални хибридни култури и искаме да ги предпазим от нашествие на насекоми. Проверяваме за вредители дрехите, обувките и косите на хората, които влизат там, дори и ако са членове на персонала. — Той посочи едно от бунгалата: — Твоето ще бъде 4-Г. Ще го запомниш ли?
— Всички изглеждат еднакво — каза Брус.
— Можеш да закачиш някой предмет, по който да разпознаваш бунгалото. Нещо цветно, което лесно ще запомниш. — Управителят отвори вратата на бунгалото и към тях лъхна горещ въздух с неприятна миризма. — Мисля на първо време да те сложим да работиш с артишока. Ще трябва да носиш ръкавици — той има бодли.
— Артишока — повтори Брус.
— Тук имаме и гъби. Експериментални ферми. Разбира се, изолирани — за да не могат патогенните спори да заразят почвата. Спорите на гъбите се пренасят по въздуха. Това крие опасност за всички, занимаващи се с отглеждане на гъби.
— Гъби — повтори Брус, влизайки в тъмното, горещо помещение. Управителят го наблюдаваше.
— Да, Брус — каза той.
— Да, Брус — отвърна Брус.
— Брус — изрече фермерът, — събуди се.
Застаналият в мрачната стая Брус кимна. Все още държеше куфара си в ръка.
— Добре — каза той.
„Те заспиват веднага, щом се стъмни — помисли си управителят. — Като кокошките. Зеленчук сред зеленчуци. Гъба сред гъби. Каквото си избереш.“
Той запали осветлението и се опита да покаже на Брус как да го прави. Брус, изглежда, изобщо не се интересуваше от това. Той за пръв път беше забелязал планините и сега ги зяпаше втренчено.
— Планините, Брус, планините — каза фермерът.
— Планините, Брус, планините — повтори Брус, без да откъсва поглед от гледката.
— Ехолалия37, Брус, ехолалия — каза управителят.
— Ехолалия, Брус…
— Добре, Брус — каза управителят и затвори вратата на бунгалото след себе си.
„Може би ще го сложа при морковите — помисли си той. — Или при цвеклото. Нещо простичко, което няма да го озадачава. И на съседното легло ще настаним друг зеленчук. Да си правят компания. Да могат да си вегетират цял живот заедно, в синхрон. Цели редици от тях. Цели акри.“
Обърнаха го към полето и той видя житните растения. Заприличаха му на захвърлени парцали. „Те отглеждат боклуци — помисли си той. — Това е ферма за боклук.“
Наведе се и видя синьо цвете, едва подало се над почвата. После забеляза още такива цветя — с къси и тънки, но жилави стъбълца. Приличаха на стърнище.
Когато доближи лицето си достатъчно, видя, че цветята са страшно много. Бяха скрити сред по-високите житни растения. Фермерите често постъпваха така и засаждаха едно растение сред други, като концентрични кръгове. Той си спомни, че и фермерите в Мексико засаждат марихуаната сред по-високи растения, за да не могат полицаите да я забележат от своите джипове. Обаче полицията ги забелязваше от въздуха.
И когато откриеха такава плантация, полицаите разстрелваха с картечница фермера, жена му, децата и дори животните. А после си тръгваха. И полицейският хеликоптер продължаваше да търси плантации с марихуана, съпроводен от джиповете.
Какви прекрасни мънички сини цветя!
— Виждаш цветята на бъдещето — каза Доналд, изпълнителният директор на „Нов път“. — Но те не са за теб.
— Защо не са за мен? — попита Брус.
— Ти вече си набрал достатъчно от тях — каза изпълнителният директор и се изсмя. — Така че стани и престани да им се кланяш. Те вече не са твоят бог и твоят идол, въпреки че някога са били. Изглеждаш, като че ли си видял нещо свръхестествено.
Той потупа настойчиво Брус по рамото, а после протегна ръка надолу и закри цветето от втренчения му поглед.
— Изчезнаха — каза Брус. — Пролетните цветя изчезнаха.
— Не са изчезнали, ти просто не можеш да ги видиш. Това е философски проблем, който ти не разбираш. От епистемологията — теорията на знанието.
Брус виждаше само дланта на Доналд и се взира в нея хиляда години. Всичко застина и продължи да е застинало безкрайно дълго за мъртвите очи извън времето, очите, които не можеха да видят какво има пред
